Джанет Еванович - Пет за четири

— Сега ли ставаш? — попита ме той. Погледнах се.

— Защо питаш, заради пижамата ли?

— Заради пижамата, косата… вцепенението.

— Ти си причина за вцепенението.

— Да де — съгласи се Рейнджъра. — Такъв съм си. Докарвам жените до вцепенение.

— Какво се е случило?

— Имах среща с Хомър Рамос и след като си тръгнах, някой го е убил.

— Пожарът?

— Нямам нищо общо.

— Знаеш ли кой е очистил Рамос? Рейнджъра се вторачи в мен.

— Досещам се.

— В полицията мислят, че си го очистил ти. Имат те на видеозапис.

— В полицията само се надяват да съм го убил аз. Трудно ми е да си представя, че наистина ме мислят за извършителя. Не се славя като чак толкова смотан.

— Да, затова пък се славиш като… а бе славиш се, че убиваш хора.

Рейнджъра ми се ухили.

— Долни клюки. — Погледна ключовете в ръката ми. — Отиваш ли някъде?

— Баба дойде да живее при мен за ден-два. Иска вестник, ще отскоча до „711“.

В очите му грейна усмивка.

— Вече нямаш кола, моето момиче.

Да бе!

— Забравих. — Взрях се в него. — А ти откъде знаеш?

— Няма я на паркинга.

А, да.

— И какво е станало с колата ти? — попита Рейнджъра.

— Отправи се към автомобилния рай.

Той натисна копчето за третия етаж. Вратата се отвори, Рейнджъра натисна стопа, изтича на стълбищната площадка и грабна вестника, оставен на пода пред апартамент номер три.

— Но това е вестникът на господин Клайн! — възроптах аз.

Рейнджъра ми го връчи и натисна копчето за втория етаж.

— Карай, и ти ще му направиш някаква услуга.

— Защо не се яви пред съда?

— Сега не ми е до това. Трябва да намеря един човек, а как да го направя, ако ме задържат?

— Или убият.

— Точно така — потвърди Рейнджъра. — И ако ме убият. Не смятам, че тъкмо сега е в мой интерес да се появявам на обществено място, и то в ден и час, известни на всички.

— Вчера при мен дойдоха двама бабаити, приличаха ми на мафиоти. Мичъл и Хабиб. Смятали, моля ти се, да ме следят, докато ги отведа при теб.

— Работят за Артуро Столе.

— За Артуро Столе ли? Царя на килимите? И каква е връзката?

— Не ти трябва да знаеш.

— Един вид, ако ми кажеш, после ще се наложи да ме убиеш ли?

— Ако ти кажа, някой друг може да реши да те убие.

— Останах с впечатлението, че Мичъл не е голям поклонник на Александър Рамос.

— С правилно впечатление си останала. — Рейнджъра ми връчи картичка с адрес. — Искам по съвместителство да следиш един човек. Ханибал Рамос. Първородният син и вторият човек в империята Рамос. Посочва за местожителство Калифорния, но напоследък нещо се заседава все повече в Джърси.

— Сега тук ли е?

— От три седмици. Има къща в квартала при магистрала 29.

— Не мислиш, че е гръмнал брат си, нали?

— Не е пръв в списъка ми — потвърди Рейнджъра. — Ще пратя един от моите да ти докара кола.

Рейнджъра работеше с малка армийка мъже, които да му вършат едно-друго. Повечето бяха бивши военни, още по-откачени и от него.

— Не! Не се налага.

Нещо не ми вървеше с колите. Кончината им често завършваше с това, че се намесваше полиция, а колите на Рейнджъра са с произход, който трудно ще докажеш.

Рейнджъра се върна в асансьора.

— Не се доближавай много-много до Рамос — заръча ми той. — Не е от добрите.

Вратата се затвори. Рейнджъра отново изчезна.

Излязох от банята, облечена в обичайната си униформа: дънки, кубинки и тениска, току-що си бях взела душ и бях готова да започна деня. Баба си четеше вестника на масата в трапезарията, а Откаченяка седеше срещу нея и похапваше сладко-сладко палачинки.

— Ей, маце — провикна се той, — баба ти ме почерпи палачинки. Голям късмет си извадила, че е дошла да живее при теб. Тя е върхът.

Баба се усмихна.

— Голям сладур, нали? — рече ми тя.

— Много ми е кофти за вчера — подхвана пак Откаченяка, — затова съм ти докарал кола. Временно, де. Помниш ли, разказвах ти за един мой приятел — Прекупвача? Направо беше сломен, щом разбра за пожара, и каза, че щял само да се радва, ако караш някоя от колите му, докато си намериш нова.

— Тази е крадена, нали?

— Бива ли да говориш така! Приличам ли ти на такъв човек?

— Приличаш ми на човек, който ще задигне кола, без да му мигне и окото.

— Е, дори да е така, не го правя през цялото време. Тази тук наистина си е редовна. А и ти я даваме временно.

Наистина ми трябваше автомобил.

— Само за ден-два — вметнах. — Докато си получа парите от застраховката.

Откаченяка се дръпна от празната чиния и ми пусна в ръката връзка ключове.