Анри Шариер - Пеперудата

Накрая реших, че съм намерил слабото място на организацията. От всяка будка в четирите краища на пътечката висеше по едно канче. Когато на часовия му се допиеше кафе, викаше кафеджията и онзи му наливаше в канчето. Човекът горе просто издърпваше връвта. Будката най-вдясно имаше малка куличка, надвесена над двора. Хрумна ми, че ако измайсторя една голяма кука и я вържа със здраво въже, лесно бих могъл да я закача за куличката. Оттам нататък ще е въпрос на секунди да преодолея стената и да се спусна на улицата. Единственият проблем е как да неутрализирам часовия. Как, наистина?

Наблюдавах го как се надига, за да се разтъпче по стената. Имах чувството, че е смазан от горещината и прави усилия да не задреме. Ето отговора — мамка му! Трябва да заспи! Ще подготвя въжето и ако намеря сигурна кука, ще го приспя и ще опитам късмета си. Само за два дни оплетохме седемметрово въже, използвайки всички ризи от здраво платно, които успяхме да намерим, най-вече конопените. С куката се справих сравнително лесно. Използвах подпорите на един от навесите, предпазващи килиите от дъждовете. Жозеф Дега ми донесе шише с много силно приспивателно. Според инструкцията трябваше да се взимат не повече от десет капки от течността. Докато шишенцето съдържаше най-малко шест супени лъжици. Заех се да приуча часовия да приема от мен кафе. Той ми спускаше канчето и аз му сипвах по три дози. Всички колумбийци си падат по алкохола, а сънотворното имаше лек аромат на анасон. Накарах да ми донесат бутилка анасон. Попитах часовия:

— Искаш ли да пробваш френското кафе?

— Какво представлява?

— Сипваме му анасон.

— Дай да пробвам.

Няколко часови опитаха кафето с анасон и вече всеки път, когато им предлагах да ги черпя с кафе, уточняваха: „От френското!“

— Както кажеш — и хоп, сипвах анасон.

Ето че съдбоносният момент настъпи. Събота по обяд. Страхотна жега. Приятелите ми знаеха, че е невъзможно да се измъкнат двама едновременно, но един колумбиец с арабско име — Али, рече, че ще се изкачи след мен. Приех. Така нямаше да обвинят някой от останалите французи, че е бил съучастник, и да го накажат. От друга страна, не можех да нося въжето и куката със себе си, защото часовият щеше да ме разгледа добре, докато му сипвах кафето. Според изчисленията ни, онзи трябваше да захърка след пет минути.

Беше „без пет“. Извиках часовия.

— Как върви?

— Добре.

— Искаш ли кафе?

— Да, френско — то е най-хубаво.

— Чакай, ще ти донеса.

Прескочих до кафеджията. Вече бях изсипал цялата бутилка приспивателно в канчето. И това ако не го свали! Застанах под стената и той се втренчи да види как наливам анасона.

— Искаш ли го по-силно?

— Давай!

Турих още малко, изсипах цялата смес в неговото канче и той бързо си го придърпа.

Пет минути, десет, петнадесет, двадесет! И той не заспива. Отгоре на всичко не сяда, а кръстосва с пушка в ръка напред-назад. А изпи всичко до капка. След един час го сменят.

Яйце ми се печеше на задника докато го дебнех. Нищо не показваше, че е упоен. Я! Спъна се. Седна пред будката с пушка между краката си. Главата му клюмна на една страна. Приятелите ми и още двама-трима колумбийци, които бяха в течение на цялата работа, следяха реакциите му със същото вълнение като мен.

— Давай — изсъсках на колумбиеца. — Мятай въжето!

Таман се приготви да го метне, когато часовоят се надигна, пусна пушката си на земята, протегна се и почна да крачи като че ли марширува. Колумбиецът спря движението си точно навреме. До смяната оставаха осемнадесет минути. Започнах да се моля наум: „Господи, моля те, помогни ми и този път! Умолявам те, не ме изоставяй!“ Напразно призовавах християнския бог, толкова безразличен понякога, особено към атеисти като мен.

— Майка му стара! — възкликна Клузио, приближавайки се до мен. — Не мога да повярвам, че този ръб не ще да заспи!

Часовоят посегна да прибере пушката си и в момента, в който се наведе, за да я вдигне, се просна на пътеката в цялата си дължина като ударен от гръм. Колумбиецът метна куката, но не успя да я закачи и тя се сгромоляса. Хвърли я втори път. Ето, най-после. Дръпна въжето, за да провери дали се е хванала здраво. Аз също пробвах и в момента, в който опрях крак о стената и започнах да се катеря, Клузио изшептя: „Стига! Идва смяната.“

Едва имах време да се отдръпна, без да бъда забелязан. Движени от инстинкта на затворниците за другарство и взаимна защита, дузина колумбийци ме наобиколиха и аз се смесих с тях. Тръгнахме покрай стената, като оставихме въжето да виси зад нас. Един от смяната забеляза куката и проснатия до пушката часовой. Претича два-три метра и натисна алармения звънец, убеден, че някой е успял да избяга.