Анри Шариер - Пеперудата

В четвъртък ме повикаха в параклиса, където ме очакваше около четиридесет и пет годишен добре облечен мъж. Вгледах се в него. Удивително ми заприлича на Луи Дега.

— Ти ли си Папийон?

— Да.

— Аз съм Жозеф, братът на Луи Дега. Прочетох за теб във вестника и дойдох да те посетя.

— Благодаря.

— Виждал ли си брат ми там в каторгата? Познаваш ли го?

Разказах му всичко за Дега до момента на раздялата ни в болницата. Той ми каза, че брат му бил пратен на Островите на спасението — новината за това пристигнала от Марсилия. Можехме да се срещаме в часовете за посещения всеки четвъртък и неделя. Каза, че в Баранкиля живеели дузина французи, дошли тук да си търсят късмета заедно с жените си. Всички те действали като сводници в един от кварталите на града, където двадесетина французойки били заети да поддържат реномето на нашата високоразвита и изискана проституция. Разбирах за какво става дума — мъжете и жените, упражняващи своите стари като света умения и начин на живот, са едни и същи, независимо дали ги срещаш в Кайро или в Ливан, в Англия или Австралия, Буенос Айрес или Каракас, в Сайгон или Бразавил.

Жозеф Дега ми извести нещо важно: френските сводници в Баранкиля били много притеснени. Бояли се, че нашата поява в местния затвор ще разруши спокойствието им и ще нанесе вреда на процъфтяващата им търговия. Ако един или повече от нас успеят да избягат, полицията ще хукне да ги търси първо във френските „домове“, дори беглецът никога да не е помислял да се скрие там. Така собствениците рискуваха доста неприятни разкрития — фалшиви документи, изтекли разрешителни за престой и прочие. Издирванията на бегълците непременно щяха да предизвикат проверки на документите и визите. А някои от жените и дори от мъжете щяха да се сблъскат със сериозни неприятности, ако измамите им бъдеха разкрити.

Ето че бях добре информиран. Братът на Дега добави, че лично той е готов на всичко, за да ми помогне, и че ще идва да ме вижда всеки четвъртък и неделя. Поблагодарих на смелчагата, който впоследствие ми доказа, че е бил напълно искрен в обещанията си. Пак от него научих, че според вестниците, Франция била получила съгласие за екстрадирането ни.

— Е, господа, имам някои новини за вас.

— Казвай! — извикаха останалите петима в хор.

— Първо на първо, място за илюзии няма. Екстрадирането ни е уредено. От Френска Гвиана ще пратят специален кораб, който ще ни върне там, откъдето идваме. Второ, присъствието ни тревожи нашите сънародници, бачкащи тук като сводници. Човекът, който ме посети, е различен. Лично на него не му пука от последствията, но другарите му се боят, че ще си имат неприятности, ако някой от нас избяга.

Ония се разхилиха. Решиха, че се шегувам. „Ама моля ви се, господин Голям Акъл, ще ми разрешите ли да побягна?“ — разлигави се Клузио.

— Стига! Ако се появи някоя курва, да й кажете да не идва повече, ясно ли е?

— Добре.

Както вече казах, в нашия двор живееха стотина колумбийски затворници. Те далеч не бяха загубеняци. Сред тях се намираха истински, и то много добри крадци, умели фалшификатори, гениални мошеници, специалисти по въоръжени нападения, търговци на наркотици и няколко наемни убийци — често срещана в Америките професия, която се усъвършенства с много упоритост и е обикновено в услуга на богаташи, политици и преуспели бандити.

Бяхме шарена компания. Имаше всякакви — от африканско черните сенегалци до златистите мартиниканци, от меденочервени лица с дръпнати очи и гладки виолетово-черни коси до представители на чисто бялата раса. Установявах запознанства, опитвах се да преценя какви са възможностите и волята за бягство на няколко мои избраници. Повечето от тях приличаха на мен — очакваха или вече бяха получили големи присъди и живееха с непрекъсната мисъл за бягство.

По четирите стени на правоъгълния двор минаваше силно осветена нощем пътека, а на четирите ъгъла се издигаше по една кула, в която стоеше часовой. Денонощно бяхме наблюдавани от четиримата часовои върху стената, а в двора при параклиса стоеше още един — пети, невъоръжен. Хранеха ни добре, пък и някои от затворниците продаваха допълнително ядене, кафе и местни плодови сокове — портокал, ананас, папая — все неща, които получаваха отвън. От време на време някой от тези дребни търговци ставаше жертва на удивително ловки въоръжени атаки. Преди да е успял да осъзнае какво става, той се озоваваше със затъкната уста и опрян в гърлото или в слабините нож, готов да се вреже в него при най-малкото движение. Така жертвата се лишаваше от припечеленото само за секунда. Удар с юмрук по тила, преди да му отпушат устата. Свидетели никога нямаше. Понякога ограбеният прибираше стоката си — хлопваше кепенците на „магазина“ си и тръгваше да търси нападателя. Ако го откриеше, следваше бой — обикновено с ножове.