Анри Шариер - Пеперудата

— Кога ще продадем перлите?

— Manana (утре). Няма да те питам откъде ги имаш, вече знам, че си опасен matador (убиец), но разбрах също така, че си честен човек и държиш на думата си. На, занеси малко шунка, вино и френски хляб на другарите си, за да отпразнувате случая.

— Приятна вечер.

И така аз се появих в килията с двулитрова бутилка вино, около три кила пушен бут и четири дълги френски багети. Направихме истински пир. Месото, виното и хлябът изчезваха пред очите ни. Всички ядяхме и пиехме с голям апетит.

— Наистина ли мислиш, че някой адвокат би могъл да ни измъкне оттук?

Избухнах в смях. Горките, дори те се бяха хванали на номера с адвоката!

— Какво да ви кажа. Ще трябва да проучим въпроса и да се консултираме, преди да му платим.

— Най-добре ще е да му платим само ако успее — предложи Клузио.

— А така, трябва да намерим адвокат, който да приеме тези условия — казах аз и млъкнах. Малко ме беше срам от тях.

На следващия ден ливанецът отново се появи: „Много е сложно — рече той. — Налага се да подредим перлите според размера, цвета и формата им. Виж, някои са кръгли, други неправилни.“ С две думи — оказа се сложна работа, а отгоре на всичко ливанецът заяви, че щял да докара още един купувач — по-компетентен от него. Пазарлъкът приключи едва след четири дни. Получих тридесет хиляди песос. В последния момент оттеглих от сделката една розова и две черни перли, за да ги подаря на жената на белгийския консул. Като истински търговци онези двамата веднага заявиха, че сами по себе си тези три перли струват цели пет хиляди песос. Въпреки всичко не им ги дадох.

Консулът дълго не искаше да приеме подаръка. Петнадесетте хиляди песос, които ми се падаха, отидоха у него. Така аз се оказах притежател на двадесет и седем хиляди. Оставаше да доведа до успешен край третата сделка.

Как да подходя към нея? В Колумбия един умел работник печелеше осем-десет песос на ден. Така че моите двадесет и седем хиляди представляваха малко богатство. Реших да кова желязото докато е горещо. Досега комендантът беше турил в джоба си двадесет и три хиляди. С моите пари сумата щеше да се закръгли на петдесет хиляди.

— Кажете, коменданте, колко пари ще са нужни на човек, ако рече да завърти бизнес, който би му позволил да живее по-добре от вас?

— За началото на добър бизнес са нужни някъде между четиридесет и пет и шестдесет хиляди.

— И колко ще печели такъв човек? Три, четири пъти повече от вас?

— А, още повече. Ще получава пет-шест пъти колкото мен.

— Вие тогава защо не вземете да завъртите някоя търговийка?

— Ще ми трябва капитал два пъти по-голям от този, с който разполагам.

— Слушай, коменданте, имам една трета идейка, нека да ти я предложа.

— Не си играй с мене.

— Не си играя, честна дума. Искаш ли моите двадесет и седем хилядарки? Само да кажеш и са твои.

— Как така?

— Остави ме да избягам.

— Виж какво, французино. Знам, че ми нямаш доверие. И досега може би си бил прав. Но от днес нататък аз съм твой приятел, защото благодарение на теб ще се измъкна от мизерията — ще си купя къща, ще изпратя децата си в частно училище… Не искам нито да те обера, нито да те видя убит. Тук дори милиони да ми предлагаш, пак не мога да направя нищо за теб. Не мога да те пусна да избягаш — нямаш никакъв шанс за успех.

— А ако ти докажа обратното?

— Тогава ще видим, но обмисли всичко добре.

— Коменданте, имаш ли приятел рибар?

— Да.

— Той би ли могъл да ме изведе в открито море и да ми продаде лодката си?

— Не знам.

— Колко горе-долу струва лодката на приятеля ти?

— Две хиляди песос.

— А ако дам двадесет хиляди на теб и седем хиляди на него?

— Чакай, французино, на мен и десет хиляди ми стигат. Запази нещо за себе си.

— Ти уреди нещата.

— Сам ли ще заминеш?

— Не.

— Колко ще сте?

— Всичко на всичко трима.

— Добре, нека да поговоря с приятеля си.

Бях потресен от промяната в отношението на този тип към мен. Въпреки мръснишката си мутра той имаше и своите добри страни.

В двора обясних на Клузио и Матюрет как стоят нещата. Рекоха да правя каквото съм намислил — що се отнася до тях, бяха готови да ме следват. И двамата слагаха живота си в моите ръце — това дълбоко ме развълнува. Не биваше да злоупотребявам с доверието им, щях да преценявам всяка своя стъпка с огромно внимание, защото носех тежка отговорност. Налагаше се все пак да предупредим останалите ни спътници. Тъкмо приключвахме партия домино. Беше към девет вечерта, последният момент за деня, когато можехме да си купим кафе. Подвикнах: „Cafetero!“. Веднага ни поднесоха шест горещи кафета.