Анри Шариер - Пеперудата

В шест сутринта осем войници и двама ефрейтори, предвождани от лейтенант, ни туриха белезниците, качиха ни на военен камион и — хайде към Баранкиля. Изминахме сто и осемдесетте километра дотам за три часа и половина. В десет сутринта вече бяхме в затвора, наречен „Осемдесет“ на улица „Меделин“. Толкова усилия, за да не стигнем дотук, и ето на! Градът беше важен център. Първо по значение колумбийско пристанище на Атлантическия океан, разположено на делтата на голямата река Магдалена. Що се отнася до затвора — и той беше сериозна работа: четиристотин затворници и около сто надзиратели. Европейски тип организация. Заобикаляха го две огради, високи по осем метра.

Посрещна ни цялото ръководство на затвора, воглаве със самия му директор дон Грегорио. Затворът имаше четири двора, разделени на два по два от продълговат параклис, който служеше и за място за срещи на затворниците с посетителите им. Пратиха ни при най-опасните. При пребъркването намериха моите двадесет и три хиляди песос и стрелите. Сметнах за свой дълг да известя директора, че са отровни — факт, който не ни осигуряваше репутацията на добри момчета.

— Даже отровни стрели носят тия французи!

Настъпи най-съдбоносният момент от цялата ни авантюра. Защото именно тук щяха да ни предадат обратно на френските власти. Да, Баранкиля, която за нас се свеждаше само до огромния си затвор, беше решаващият кръстопът. Трябваше да се измъкна оттук на всяка цена, независимо от трудностите. Трябваше да заложа всичко за всичко.

Килията ни се намираше насред двора. Всъщност не беше килия, а истинска клетка — поддържан от дебели метални пръти циментов покрив, а в единия от ъглите — клозет и мивка. Останалите стотина затворници бяха разпределени в килии, издълбани в самите стени на двора. Зарешетените отвори на килиите им имаха метални навеси, които да пазят от поройните дъждове. Само ние — шестимата французи в клетка, бяхме денонощно изложени пред погледите на всички останали и най-вече на надзирателите. Прекарвахме деня си на двора, голям приблизително двадесет на четиридесет метра, където можехме да стоим от шест сутринта до шест вечерта. Беше ни разрешено да влизаме и излизаме от клетката когато ни скимне. Не ни забраняваха да говорим, да се разхождаме и дори да се храним извън нея.

Два дни след пристигането ни събраха и шестимата в параклиса, където ни очакваха директорът, няколко полицаи и седем-осем фоторепортери.

— Вие ли сте избягали от френската каторга в Гвиана?

— Никога не сме отричали това.

— Какви са престъпленията, заради които сте получили толкова тежки присъди?

— Това няма никакво значение. Важното е, че не сме извършвали нарушения на колумбийска територия и че вашата нация не само ни отказва правото да започнем живота си отначало, но и предоставя полицията си в услуга на френското правителство.

— Колумбийските власти смятат, че не е редно да ви приемат тук.

— Ами чудесно — лично аз и двама от другарите ми и така и така бяхме решили да търсим подслон в друга страна. И тримата бяхме задържани при опит да излезем в открито море, а не да слезем на ваша земя. Напротив, полагахме всички възможни усилия, за да се отдалечим от нея.

— Между другото, французите са почти всички католици като нас — подхвърли представител на католическия вестник.

— Може и да се наричате католици, но съвсем не постъпвате по християнски.

— В какво ни упреквате?

— В това, че помагате на ключарите, които ни преследват. Нещо повече — в момента вие вършите тяхната работа. Лишихте ни от лодката, която ни принадлежеше, и от всички останали вещи, подарени ни от католиците в Кюрасао и по-точно от благородния епископ Иреней дьо Брюн. Не приемаме отказа ви да ни дадете възможност да се преродим. Отгоре на всичко не ни оставяте да продължим сами пътя си към други страни, които може би ще проявят повече доверие към нас. Ето в това ви упрекваме.

— Сърдите се на колумбийците?

— Не на самите колумбийци, а на полицейския и съдебния апарат.

— Какво точно имате предвид?

— Всяка грешка може да бъде поправена при добро желание. Оставете ни да продължим пътя си.

— Ще се опитаме да направим нещо за вас.

Върнахме се обратно в двора и Матюрет каза:

— Е, проумя ли най-после? Този път няма място за илюзии, приятелю! Дълбоко сме загазили и няма да се измъкнем лесно.

— Приятели мои, не зная дали имаме повече шанс, ако действаме заедно, затова нека оттук нататък всеки да постъпва така, както смята за най-правилно. Що се отнася до мен, аз непременно ще се измъкна от прочутия „Осемдесет“.