Анри Шариер - Пеперудата

Двама колумбийски крадци дойдоха при мен с предложение. Изслушах ги внимателно. В града според тях имало крадци полицаи. Уговаряли съучастниците си по време на обиколка из поверения им квартал и после правели нападения.

Двамата, изглежда, бяха наясно с нещата и заявиха, че има голяма вероятност през идната седмица именно някой от тези крадци да пази вратата на параклиса. Трябваше чрез посетителя си да си набавя револвер. Полицаят щял лесно да се съгласи да изиграе ролята на „принуден“ и да почука на другия изход на параклиса, където охраната била слаба — четирима, най-много шест надзиратели. Щели сме да ги изненадаме и с револвера в ръка да изскочим на улицата. После вече не ни оставало нищо друго, освен да се шмугнем сред потока минувачи, който точно там бил много оживен.

Планът им не ми допадна особено. Първо, оръжието, за да можем да го скрием, трябваше да е малко — максимум калибър 6,35. А с него нямаше да изплашим стражата кой знае колко. Ако някой се опиташе да ни окаже съпротива? Щеше да се наложи да го убием. Отказах.

Другарите ми изпитваха не по-малко желание за действие от мене. С тази разлика, че в моменти на отчаяние бяха готови да си представят как изпратеният за нас кораб идва и ни намира в затвора. От примирението до провала има само една крачка. Понякога дори обсъждаха какви наказания ни чакат в Гвиана.

— Просто не мога да слушам тъпите ви приказки! Щом толкова искате да си мечтаете за подобно бъдеще, правете го, докато ме няма. Идете в някой по-отдалечен ъгъл и там си гукайте. Само един импотентен евнух може да го приеме за неизбежно. Вие евнуси ли сте, бе! Да не би на някой от вас да са му отрязани ташаците? Ако е така, просто ме предупредете. Защото ще ви го кажа направо, копелета такива — когато мисля за бягство оттук, мисля за всички ви. И мозъкът ми се пръска от комбинации, точно защото мисля как да се чупим всички. Хич не е лесно, когато тези всички са шестима. Ако искате да знаете, аз за себе си няма какво толкоз да го усуквам — като се приближи датата, ако дотогава нищо не съм уредил, направо ще тегля ножа на някой колумбийски полицай и ще спечеля време. Няма да ме предадат на Франция, щом съм убил техен човек. И ще имам още време пред себе си. И ще ми бъде много по-лесно, понеже ще се грижа само за собственото си бягство.

В това време колумбийците подготвяха друг план — съвсем не лош. Всяка неделя по време на литургия параклисът се изпълваше с гости и затворници. Всички изслушваха службата, след което започваха часовете за посещение. Колумбийците ме накараха да ида на литургия, за да добия представа за обстановката и да мога да ръководя действията идната неделя. Предложиха ми да ме направят вожд на въстанието. Аз обаче отказах тази чест — не ги познавах достатъчно добре.

Носех отговорност за четиримата французи. Бретонеца и онзи с ютията отказаха да участвуват. Не искат — не искат, трябваше само да си останат в клетката и да не идват в параклиса. Останалите четирима щяхме да идем на литургия и да участваме в удара. Помещението беше правоъгълно. Мястото на хора беше в дъното; от двете страни по средата — врати към дворовете. Главният вход беше този, пред който киснеше часовоят. Зад гърба му имаше решетка, зад решетката — двадесетина надзиратели. И зад тях най-после — вратата към улицата. Тъй като параклисът се препълваше до пръсване, надзирателите оставяха решетката отворена и по време на цялата служба стояха прави, притиснати един до друг в редица. Сред посетителите щяха да бъдат двама участници в удара. Няколко жени щяха да внесат оръжието, скрито между бедрата си. Щом всички се съберат, мацките подават пистолетите на онези двамата — 38-и и 45-и калибър. Вождът на заговора получава най-внушителния патлак от една жена, която веднага след това изчезва. Сигналът за действие ще бъде църковната камбана — щом забие, удряме. Моята задача беше да подпра гърлото на директора дон Грегорио с един огромен нож и да кажа: „Da la orden de nos dejar passar si no, te mato“ (Дай заповед да ни пуснат, или те убивам.)

Друг участник трябваше да извърши същата операция с кюрето. Още трима — да насочат от три различни ъгъла оръжието си срещу изправените пред изхода надзиратели. Имаше заповед да се стреля по първия, който откаже да хвърли пушката си. Невъоръжените участници в бунта щяха да излязат най-напред. Ние с кюрето и директора най-накрая. Ако всичко потръгнеше по план, в това време пушките на полицаите щяха да лежат на земята. Нашите хора с патлаците трябваше да натикат ченгетата обратно в параклиса, да дръпнат решетката и после дървената врата. Отвън часови нямаше да има, защото те всички бяха задължени да присъстват на службата. На петдесет метра от вратата щеше да ни чака камион със стълбичка, за да се натоварим по-бързо. Вождът на бунта трябваше да се качи последен — едва тогава камионът щеше да потегли. След като веднъж присъствах на литургията, приех плана. Всичко изглеждаше така, както ми го беше описал Фернандо.