Анри Шариер - Пеперудата

Отнесоха заспалия на носилка. Върху пътеката на стената се струпаха повече от двадесет полицаи. Дон Грегорио беше сред тях и сочеше въжето, държейки куката в ръце. Минути по-късно въоръжените полицаи претърсиха двора. Направиха проверка. Всеки повикан беше изпращан в килията си. Ето ти изненада — оказа се, че никой не липсва. Затвориха ни всички под ключ.

Нова проверка, вече килия по килия. Не бе, никой не липсва. Към три ни оставиха отново да излезем на двора. Научихме, че часовоят продължавал здраво да хърка и не можел да бъде събуден по никакъв начин. Колумбийският ми съучастник се чувстваше толкова смазан, колкото и аз. Беше така убеден, че ще успея! Ходеше и псуваше американската индустрия, защото приспивателното беше американско.

— А сега?

— Ще почнем всичко отначало, омбре! — това беше единственото, което можех да му отговоря. Той разбра „ще приспим друг часовой“, докато аз трескаво мислех: „трябва да намерим друг вариант“.

— Смяташ ли, че ченгетата са достатъчно тъпи, за да продължат да пият от твоето френско кафе? — попита той.

Въпреки драматизма на момента, не можах да спра смеха си.

— Мълчи бе, копеле!

Полицаят спа три дни и четири нощи. Разбира се, веднага щом се събуди, каза, че сто на сто аз съм тоя, дето го е приспал с френското кафе. Дон Грегорио ме повика и ни направи очна ставка. Началникът на караула искаше да ме удари със сабята си. Отскочих в другия ъгъл на кабинета и започнах да го дразня. Той отново вдигна сабята си, дон Грегорио направи крачка напред, за да се намеси, и ударът се стовари върху рамото му. Свлече се на земята със счупена ключица. Изкрещя толкова силно, че офицерът съвсем забрави за мен. Вдигна го, но дон Грегорио продължи да вика за помощ. Чиновниците от съседните помещения нахлуха при нас и нападнаха офицера, за да отмъстят за директора си. На началника на караула, двама полицаи и приспания часовой им се наложи да отбиват атаките на цивилните. В резултат на цялото меле имаше няколко ранени. Единственият, който не пострада, бях аз. Цялото внимание се измести от мен върху конфликта между директора и офицера. Заместник-директорът, който пое ръководството, докато шефът му бе откаран в болница, ме проводи обратно в двора:

— С теб ще се занимаем по-късно, французино.

На следващия ден директорът се появи с гипсирано рамо и поиска от мен да подам оплакване срещу офицера. С удоволствие написах в жалбата си всичко, което ми хрумна. Историята с приспивателното беше напълно забравена. Вече не се интересуваха от нея — толкова по-добре за мен.

Няколко дни по-късно Жозеф Дега предложи да организира акция отвън. Бях му казал вече, че е невъзможно да се бяга нощем заради силното осветление на пътеката върху стената и той започна да търси начин да спре електричеството. Помогна му електротехникът — идеята беше да спусне прекъсвача на един от трансформаторите извън затвора. На мен ми оставаше само да подкупя часовоя откъм улицата и надзирателя пред вратата на параклиса. Оказа се по-сложно, отколкото мислехме. Първо трябваше да убедя дон Грегорио да ми върне десет хиляди песос от моите пари под предлог, че искам чрез Дега да ги изпратя на семейството си. (Щях естествено да го „накарам“ да приеме две хиляди от тях за подарък на жена си.) После се налагаше да открия кой ръководи смените на караула и да подкупя и него. Въпросното лице взе трите хиляди песос, но при условие, че няма да участва в преговорите със самите часови. Моя работа беше да подбера хора и да се разбера с тях. После щях да му кажа на кого съм се спрял и той щеше да ги прати да дежурят в уречения час.

Подготовката за тази нова акция ми отне около месец. Накрая всичко беше изпипано. За да не се занимаваме с дежурещия в двора полицай, решихме да прережем един от металните прътове на решетките с трион — разполагах с три отделни метални острия, които можех да монтирам на дръжките му. Колумбиецът, с който бягахме предишния път, също беше известен. Той възнамеряваше да пререже решетката си на няколко етапа. В съдбовната нощ един от неговите приятели, който специално за целта се правеше вече от няколко дни на луд, щеше да заудря по парче цинкова ламарина и да пее с пълно гърло. Колумбиецът знаеше, че с часовия сме се договорили за бягството на двама французи и че ако се появи трети, той ще стреля. Въпреки всичко човекът реши да рискува — според него надзирателите нямало да го различат, ако се движи плътно зад останалите. Клузио и Матюрет теглиха жребий кой да тръгне с мен — спечели Клузио.