Анри Шариер - Пеперудата

Жозеф беше отчаян. Разказа ми, че всички французи и всички жени от китайския квартал били разстроени, задето въпреки толкова усилия да извоювам свободата си, само след няколко дни ще попадна отново в ръцете на френските власти. Цялата колония преживявала заедно с мен. Моралната им поддръжка ме накара да се чувствам по-добре.

Отказах се от идеята си да убия някой колумбийски полицай. Просто не можех да се реша да отнема живота на човек, който не ми е причинил никаква злина. Той можеше да има майка и баща, които разчитат на неговите грижи, жена, деца. Усмихнах се при мисълта, че трябва да намеря някой лош полицай без семейство. Сигурно трябваше да го запитам нещо от рода на: „Нали никой няма да плаче за теб, ако те убия?“. Сутринта на 13 октомври бях почти откачил. Имах в себе си малко пикринова киселина — ако я глътнех, щях да получа жълтеница. Можех да попадна в болницата и да чакам наети от Жозеф хора да ме отвлекат. На 14-и, следващия ден, вече бях жълт като лимон. Дон Грегорио пристигна да ме посети в двора. Скрит на сянка, лежах в носилката си с крака във въздуха. Атакувах директно, без уговорки:

— Получавате десет хиляди песос, ако ме пратите в болница.

— Добре, французино, ще опитам. Не толкова заради парите, а по-скоро от съчувствие към безплодните ти усилия да се освободиш. Само че не вярвам, че в болницата ще те приемат. След онази статия във вестника сигурно се боят.

Час по-късно докторът ме изпрати в болницата. Там нямах време дори да се огледам. Свалиха ме на носилка от линейката, прегледаха ме внимателно, взеха ми урина — и два часа по-късно бях отново в затвора, без изобщо да съм мърдал от носилката.

Деветнадесети, четвъртък. Жена му на Жозеф — Ани, дойде заедно с жената на един корсиканец да ме види. Донесоха ми цигари и малко лакомства. С вниманието си тези две жени ме накараха да се почувствам много по-добре. Чистото им приятелство — това най-красиво от всички чувства, превърна горчивия ден в слънчево преживяване. Никога не бих могъл да обясня до каква степен ме облекчаваше по време на моя престой в затвор „Осемдесет“ солидарността на хората от подземния свят. Нито колко много дължа на Жозеф Дега, който рискува свободата и спокойния си живот, за да ми помага в моите бягства.

Без да иска, Ани ми даде нова идея. Както си бърбореше, тя каза нещо от рода на:

— Скъпи Папийон, вие сторихте всичко, което е в човешките възможности, за да си възвърнете свободата. Съдбата беше жестока с вас. Единственото, което не сте пробвали, е да взривите „Осемдесет“!

— И защо не? Защо да не вдигна във въздуха този стар зандан? Ще направя истинска услуга на колумбийците. Ако го взривя, може би ще се принудят да построят нов, по-хигиеничен затвор.

Разцелувах милите жени, с които се прощавах навеки, и заръчах на Ани:

— Кажете на Жозеф да дойде на посещение в неделя.

В неделя, 22-и, Жозеф се появи.

— Слушай, направи и невъзможното, но в четвъртък някой да ми донесе няколко пръчки динамит, детонатор и фитил. Аз ще си осигуря бормашина и три бургии за пробиване на тухли.

— Какво си намислил, бе?

— Ще взривя стената на затвора посред бял ден. Обещай пет хиляди на онова фалшиво такси. Да ме чака зад улица „Меделин“ всеки ден от осем сутринта до шест вечерта. Ако нищо не стане, ще му броя по петстотин песос на ден, ако успеем — пет хиляди. Един от тукашните колумбийски здравеняци ще ме измъкне на гръб през дупката до таксито и после ще си плюе на петите. Ако фалшивото такси се навие, пращай динамита. Ако не — значи това е краят, свършено е с всяка надежда.

— Разчитай на мен — увери ме Жозеф.

В пет накарах да ме занесат на ръце до параклиса. Обясних, че искам да остана сам, за да се моля. Добре. Пратих да извикат дон Грегорио. Той дойде.

— Ще ме напуснеш само след осем дни, омбре.

— Затуй ви извиках. Дължите ми петнадесет хиляди песос. Бих искал да ги предам на приятеля си преди да замина, за да ги прати на роднините ми. Приемете, моля ви, три хиляди песос като благодарност за това, че винаги сте ме защитавали от посегателствата на войниците. Ще ми направите голяма услуга, ако ми ги дадете сега, заедно с някакви лепенки, за да съединя половинките и да ги дам на приятеля си цели.

— Добре.

Върна се и ми връчи дванадесет хиляди, срязани на две. Три хиляди задържа.

Обратно в носилката повиках колумбиеца, с когото бягахме последния път, в един отдалечен ъгъл. Обясних му намеренията си и го запитах дали би могъл да ме пренесе на гръб двадесет-тридесет метра до таксито. Прие. Дотук всичко вървеше добре. Действах като че ли бях убеден в успеха на Жозеф. В понеделник отрано залегнах в банята и Матюрет (все той буташе носилката ми заедно с Клузио) отиде да търси сержанта, комуто бях дал три хиляди и който така жестоко ме би при предишния опит за бягство.