Анри Шариер - Пеперудата

Настъпи чаканата безлунна нощ. Сержантът и двамата полицаи бяха получили половинките от полагащите им се банкноти — този път не се наложи да ги режа, те си бяха разполовени. Остатъка щеше да им предаде жената на Жозеф Дега, с която имаха среща по-късно в едно заведение в китайския квартал.

Светлината изгасна. Хвърлихме се към решетката и я прерязахме за по-малко от десет минути. Облечени в тъмни дрехи, се измъкнахме от килията. По пътя колумбиецът се присъедини към нас. Той беше чисто гол, с изключение на черния си слип. По решетката на една от килиите, издълбани в стената, се изкачих върху металния навес и оттам метнах куката, закачена на триметрово въже. За по-малко от три минути се озовах върху пътеката, без да вдигна какъвто и да било шум. Проснах се по корем и зачаках Клузио. Нощта беше непрогледна. Изведнъж видях, или по-скоро усетих да се протяга нечия ръка, хванах я и я дръпнах. Тътенът, който прозвуча, беше неописуем. Оказа се, че Клузио, пропълзявайки между стената и навеса, се е закачил с колана си за ламарината. Разбира се, щом чух шума, престанах да тегля. Цинкът млъкна. Реших, че Клузио е успял да се откачи от навеса и отново понечих да го изтегля — наложи се да го отскубна със сила и да го измъкна върху пътеката в съпровод с оглушителното дрънкане на ламарина.

От всички постове с изключение на подкупения се разнесоха изстрели. Паникьосани от куршумите, скочихме не откъдето трябваше — улицата на това място се оказа на девет метра под нас, докато малко встрани беше само на пет метра. В резултат Клузио повторно си счупи зарасналия крак. Аз въобще не можех да се изправя — бях счупил и двата. По-късно разбрах, че става дума за костиците на петите. Колумбиецът си изметна коляното. Всички надзиратели изскочиха на улицата. Наобиколиха ни под светлината на мощен фенер и насочиха пушките си към нас. Аз плачех от ярост. Отгоре на всичко ченгетата не искаха да ми повярват, че не мога да се изправя на крака. Върнах се обратно в затвора на колене, под дъжд от стотиците удари с палка. Клузио и колумбиецът подскачаха на един крак. Имах по главата си рана от удар с приклад, която ужасно кървеше.

Изстрелите събудиха дон Грегорио, който за наше щастие беше останал да спи в кабинета си тази нощ. Без неговата намеса сигурно щяха да ни смажат с прикладите и палките си. Естествено, този, който се нахвърляше върху ми с най-много злост, беше именно подкупеният сержант. Дон Грегорио сложи край на дивашката оргия. Заплаши полицаите, че ще ги даде под съд, ако наранят сериозно някого от нас. Тези магически думи ги накараха да спрат.

На следващия ден кракът на Клузио беше гипсиран в болницата. Затворник специалист по наместванията оправи колумбиеца и бинтова коляното му. През нощта глезените ми отекоха така, че станаха колкото главата ми, черно-червени от вътрешните кръвоизливи, подути до крайност. Докторът ме накара да ги потопя в хладка солена вода и започна да ми слага пиявици по три пъти дневно. Като се налочат с кръв, пиявиците сами те пускат и падат, след което ги накисват в оцет, за да ожаднеят отново. Раната на главата ми затвориха с шест шева.

Някакъв недобросъвестен журналист написа статия за мен. Изкара, че съм бил организатор на бунта в параклиса, че съм бил отровил часовоя и накрая с помощ отвън съм подготвил колективно бягство, като съм уредил да се прекъсне токът на целия квартал. „Да се надяваме, че Франция ще дойде колкото се може по-скоро да ни освободи от присъствието на своя гангстер № 1“ — пишеше в заключение.

Жозеф дойде да ме посети заедно с жена си Ани. Сержантът и тримата полицаи се домъкнали един по един да си искат втората част от разполовените банкноти. Ани искаше да ме попита какво да прави. Казах й да им плати, защото те удържаха на своята дума. Не беше тяхна вината за провала ни.

Вече цяла седмица ме разхождаха из двора на носилка, която ми служеше и за легло. Специално приспособление в края й придържаше краката ми по-високо от главата. Това беше единственото положение, при което изпитвах по-малко болка. Огромните ми, подути, задръстени със съсирена кръв ходила не позволяваха да ги опирам в нищо, дори легнал. Затова ми беше по-леко, докато висяха на приспособлението. Петнадесет дни след счупването отоците спаднаха наполовина и ми направиха рентгенови снимки. Разбира се, че са ми строшени петите. Щях да остана куц до края на живота си.

Според вестника в края на този месец трябвало да пристигне кораб с френски ескорт, който да ни прибере. Наричал се „Мана“. Беше 12 октомври. Оставаха ми още осемнадесет дни, за да изиграя последната си карта. Какво можех да направя с тези два счупени крака?