Анри Шариер - Пеперудата

Предупредих Жозеф Дега да не идва на посещение в неделя. Той каза, че ще подготви едно фалшиво такси, за да не се налага и ние да се качваме в камиона, и ще ни скрие някъде. Цяла седмица живях в превъзбудено състояние и с нетърпение очаквах мига на бунта. Фернандо успя да си намери револвер по друга линия. Действително страховито оръжие — 45-и калибър. В четвъртък дойде да ме посети една от мацките на Жозеф. Държа се много мило и ме предупреди, че таксито ще бъде жълто — не можем да го объркаме.

— Окей. Благодаря ти.

— Късмет! — тя ме целуна по двете бузи и като че ли изглеждаше развълнувана.

— Влизайте, влизайте. Изпълнете този храм, за да чуете Божието слово — призоваваше кюрето.

Клузио едва се сдържаше. На Матюрет очите му святкаха, четвъртият ме следваше плътно по петите. Напълно спокойно заех мястото си. Ето го там дон Грегорио, седеше си на стола до някаква дебела жена. Аз бях прав до стената. От дясната ми страна — Клузио, отляво — другите двама, всички облечени подходящо, така че да се смесим с тълпата, ако успеем да излезем на улицата. Държах ножа си скрит в ръкава на кафявата си риза. Бях го закрепил за ръката си с ластик. Точно в момента на молитвата, когато всички са навели глави като че търсят нещо, едно дете от хора започва да бие бързо камбаната, след което я удря бавно три пъти. Вторият от тези три последни удара беше нашият сигнал. Всеки си знаеше ролята.

Един удар, втори… Аз се хвърлям върху дон Грегорио и опирам нож под нагънатата му шия. Кюрето пищи: „Misericordia, no me mata.“ (Милост, не ме убивай.) Не виждам онези тримата, но ги чувам как заповядват на надзирателите да хвърлят оръжието си. Засега всичко е наред. Хващам дон Грегорио за яката на хубавия му костюм и казвам:

— Signa y no tengas miedo, no te hare dano. (Върви с мен и не се бой, няма да ти направя нищо лошо.)

До мен е кюрето с подпрян на гърлото бръснач.

— Давай, французино, към изхода — извика Фернандо.

Задъхан от радостта на победата, повлякох хората си към вратата, когато внезапно изкънтяха два изстрела едновременно. Фернандо и още един от нашите се свлякоха на земята. Въпреки това направих още една крачка напред, но надзирателите вече се бяха съвзели и ни препречиха пътя с пушките си. Слава Богу, че жените се оказаха между тях и нас. Иначе щяха да стрелят. Два изстрела на пушки, после револвер. Още един от участниците в бунта беше убит, но успя да изстреля последен куршум — явно напосоки, защото ранено се оказа случайно младо момиче. Блед като смъртник, дон Грегорио се обърна към мен:

— Дай ми ножа си!

Подчиних се. Нямаше никакъв смисъл да продължавам съпротивата. Само за тридесет секунди всичко се беше обърнало против нас.

Седмица по-късно разбрах, че бунтът ни се беше провалил заради затворник от друга група, който дошъл на литургията от любопитство, но останал извън параклиса. Още в първите секунди на нашата акция предупредил часовите върху стената на затвора. Те скочили отгоре — повече от шест метра височина, от двете страни на параклиса и през страничните врати застреляли първо хората с насочени срещу останалите полицаи револвери. Третият бил убит секунди по-късно, когато влязъл в обсега им. Последвалото може да се нарече истинска корида. Аз стоях плътно до директора, който крещеше заповедите си. Шестнадесет от нас, включително четиримата французи, се озовахме в карцера на хляб и вода.

Жозеф отиде да говори с дон Грегорио. Директорът прати да ме доведат при него и ми обясни, че в резултат на молбите му щял да ме върне заедно с другарите ми в клетката на двора. Така благодарение на Жозеф десет дни след бунта всички — включително и колумбийците, се озовахме обратно по килиите си. Веднага щом се събрахме, призовах да отдадем няколко мига мълчание за Фернандо и другите двама другари, които загинаха в акцията.

При едно от посещенията си Жозеф ми обясни, че е обиколил сводниците и събрал пет хиляди песос, с чиято помощ всъщност успял да убеди дон Грегорио. Жестът издигна сводниците в очите ми.

Какво да правим сега? Какво ново да измислим? Нямах намерение да се признавам за победен и да чакам в бездействие пристигането на кораба!

Проснат в общата баня, на завет от безмилостното слънце, можех незабележимо да проуча действията на часовите върху стената. Нощем на всеки десет минути те се провикваха един по един: „Часови, на пост!“ Така началникът на караула можеше да провери дали няма някой заспал. Ако един от часовите не отговореше, го викаха докато се обади.