Анри Шариер - Пеперудата

Това, което най-много ни измъчи по време на пътуването в трюма на старата бракма, беше жегата и оковите, останали в нея от времето на тулонските каторжници. Единствен инцидент — корабчето трябваше да спре в Тринидад, за да натовари въглища, и английският офицер настоя да ни свалят оковите. Изглежда според техните закони се забраняваше оковаването на хора в открито море. Веднага се възползвах от свободата си, за да шамаросам друг инспектиращ английски офицер. Надявах се, че така ще ги накарам да ме арестуват и ще ме свалят на твърда земя. Офицерът обаче отсече:

— С тази сериозна простъпка няма да ме накарате да ви арестувам и да ви сваля на твърда земя. Завръщането ви в Гвиана е достатъчно тежко наказание.

Много шум за нищо. Ясно — беше ми писано да се върна в каторгата. За нещастие, всички тези единадесет месеца бягства, изпълнени с упорита и тежка борба, завършваха по най-жалък начин. И въпреки всичко, въпреки шумния провал на многобройните ми авантюри, въпреки завръщането в Гвиана и всички горчиви последици, които то влачеше със себе си, от паметта ми не можеха да се изтрият изживените незабравими мигове.

Близо до пристанището на Тринидад, от което се отдалечавахме, само на няколко километра по-далеч, живееше прекрасното семейство Боуен. Минахме и покрай Кюрасао, родина на благородния епископ Иреней дьо Брюн. Сто на сто бяхме плавали и покрай земите на индианците гуахирос, където изживях най-чистата и страстна любов, толкова естествена и спонтанна. Двете индианки, изпълнени със сила, съчувствие, любов и чистота, ми бяха помогнали да се докосна до онази откритост и проницателност за света, на която само децата са способни.

А прокажените от Острова на гълъбите! Нещастните каторжници, споходени от ужасната болест, които въпреки всичко намериха в сърцата си достатъчно сили, за да ни помогнат така благородно!

И белгийският консул с неговата доброта, и Жозеф Дега, който толкова рискува заради мен, без дори да ме познава! Заслужаваше си да предприема моето бягство, дори само за да срещна всички тези хора. Въпреки неуспеха бягството ми беше победа, защото благодарение на него душата ми се обогати от контактите с подобни изключителни личности. Не, не съжалявах, че съм го предприел.

Ето я Марони с калните и води. Качихме се на мостика на „Мана“. Тропическото слънце вече гореше земята наоколо. Беше девет сутринта. Видях отново устието — бавно се връщахме там, откъдето бях заминал с такава скорост. Другарите ми мълчаха. Надзирателите се радваха, че сме пристигнали. По време на пътуването морето често се вълнуваше и повечето от тях се чувстваха облекчени да видят твърдата земя.

Шестнадесети ноември 1934-а.

На кея се беше събрала тълпа. Чувстваше се, че с нетърпение очакват хората, които бяха дръзнали да стигнат толкова далеч. Пристигнахме в неделен ден и затова се превърнахме в атракция сред всекидневната скука. Чувах реплики:

— Ето онзи, раненият, е Папийон. Този е Клузио, а другият Матюрет… — и прочие.

В лагера на наказателната колония шестстотин души бяха подредени пред бараките си. Всяка група се пазеше от надзиратели. Първият, когото видях, беше Франсоа Сиера. Плачеше, без да крие сълзите си. Беше се надвесил от прозореца на лазарета и ме гледаше. Личеше си, че болката му е искрена. Спряхме в средата на двора. Говорителят на коменданта взе думата:

— Каторжници, сега можете да се убедите колко безсмислен е всеки опит за бягство. Властите във всяка страна ще ви арестуват и ще ви върнат на Франция. Никой не иска да си има работа с вас. Затова по-добре е да кротувате и да пазите добро поведение. Питате се какво ги очаква тези петимата? Тежка присъда, която ще изтърпят в изолатора на Сен Жозеф и после доживотно заточение на Островите на спасението. Ето какво си извоюваха с този опит за бягство. Надявам се, че сте разбрали поуката. Надзиратели, отведете ги в карцера.

Минути по-късно се озовахме в специални килии, подложени на строго наблюдение. Веднага щом пристигнахме, поисках да се погрижат за краката ми — все още отекли и силно възпалени. Клузио се оплака, че гипсът му убива. Просто пробвахме почвата… Ех, ако ни пратеха отново в болницата! Франсоа Сиера се появи заедно с един надзирател.

— Ето ви санитар — рече ченгето.

— Как си, Папи?

— Зле, трябва да постъпя в болница.

— Ще опитам да те уредя, но след всичко, което си извършил там, не ми се вярва да успея. Това важи и за теб, Клузио.

Разтри ми краката, намаза ме с някакъв мехлем, провери гипса на Клузио и си тръгна. Не можахме да разменим нито дума, защото ченгетата стояха край нас, но очите на Сиера изразяваха толкова състрадание, че се почувствах дълбоко развълнуван.