Анри Шариер - Пеперудата

— С всеки ден отслабвахме все повече и вече не бяхме в състояние да вършим каквато и да било работа. Отгоре на всичко на нас ни пратиха допълнителен пазач, който се оказа не надзирател, а арабин. Идваше с нас на дървосекаческата площадка, настаняваше се удобно с бича си от волска жила между краката и започваше да ни псува. Ядеше, като мляскаше с пълна уста, за да ни прави скомина. Абе непрекъснато мъчение. Всеки от нас имаше патрон с по три хиляди франка, с които мислехме да се чупим. Един ден решихме да подкупим арабина, но стана още по-лошо. За щастие помисли, че имаме само един патрон. Системата му беше проста — за петдесет франка ни оставяше да крадем от събраната предишния ден купчина, сред която винаги се намираха неотбелязани с боя дървени трупчета. Така криво-ляво си изпълнявахме нормата. По петдесет, по сто — измъкна ни почти две хиляди.

— Надзирателите като видяха, че сме започнали да се справяме, си прибраха арабина. Решихме, че след като ни е изстискал толкова пари, няма да ни издаде и продължихме по старата система. Един ден обаче онзи тайно ни проследил по петите, за да разбере дали крадем дърва. В момента, в който ни пипна, изскочи насред джунглата: „А така! Ти пак краде и не плаща! Ако ти на мене не даде петстотин франка, аз тебе издава.“ Решихме, че само ни заплашва и му отказахме. На следващия ден онзи пак се появи. „Плащаш, или още довечера в карцер.“ Отказахме повторно. Следобед арабинът пристигна с копоите. Беше ужасно, Папийон! Съблякоха ни чисто голи, заведоха ни при купчините, от които бяхме крали, и онези диваци не без помощта на волския бич ни накараха тичешком да развалим нашите купчини и да върнем всичко взето на мястото му. Тази корида трая два дни, в които не ни позволяваха нито да ядем, нито да пием. Често се срутвахме на земята. Арабинът ни вдигаше на крака с бича си или с ритници. Накрая се проснахме и двамата, просто не можехме повече. И знаеш ли какво направи онзи изверг, за да ни накара да се изправим? Грабна едно гнездо на диви оси, от ония дето жилят като огън. Отсече клона, на който гнездото висеше, и го хвърли върху нас. Полудяхме от болка и не само скочихме на крака, а дори хукнахме с пълна сила. Невъзможно е да ти опишем страданията си. Знаеш колко боли от едно ужилване. Е, представи си, че си покрит с петдесет-шестдесет. Всичко по нас гореше жестоко.

— Хвърлиха ни в една килия за десет дни, без да ни лекуват, само на хляб и вода. Раните зверски ни боляха най-малко три дни, дори след като ги препикахме. Лявото ми око, в което се бяха впили десетина оси, изтече. Когато ни върнаха на дървосекачната площадка, останалите каторжници искаха да ни помогнат. Решиха, че всеки от тях ще ни дава по едно парче дървесина. Това кажи-речи изпълваше една норма и много ни облекчаваше, защото за нас двамата оставаше само една. В началото дори с това се справяхме трудно, но все пак успявахме. Лека-полека силите ни се възвърнаха. Гледахме да се храним добре. Идеята да отмъстим на арабина, като го дадем на мравките, ни хрумна случайно. Веднъж, докато търсехме суха дървесина, попаднахме на огромен мравуняк с месоядни мравки, които разкъсваха сърничка, голяма колкото коза.

— Онази гад продължаваше да наобикаля дървосекачната площадка и един хубав ден го цапнахме с дръжката на брадвата и както беше в безсъзнание, го закарахме при мравуняка. Съблякохме го и го вързахме, легнал на земята, за дънерите на две дървета. Използвахме дебелите въжета, с които се привързваха купчините с нарязани дърва.

— Направихме му няколко рани на различни места с брадвата. Натъпкахме устата му с трева и отгоре турихме една кърпа, за да не може да вика. И зачакахме. Мравките го полазиха едва след като разровихме гнездото им с пръчка. Тръснахме някои от тях върху него.

— Не мина много време и вече хиляди от тях го заръфаха. Ти виждал ли си месоядни мравки, Папийон?

— Не, никога. Виждал съм само онези големите черни мравки.

— Тия са дребнички и червени като кръв. Отскубват мънички парченца плът и ги влачат в мравуняка си. Ние страдахме от осите, но представи си какво е изживял онзи, разкъсан жив от хиляди мравки. Агонията му продължи два пълни дни и половина. Изядоха очите му за двадесет и четири часа.

— Признавам, че отмъщението ни беше безмилостно, но трябва да се има предвид какви мъки ни причини той самият. Бяхме оживели само по случайност. Останалите араби и надзирателите естествено се втурнаха да издирват арабина и веднага предположиха, че ние имаме пръст в изчезването му.