Анри Шариер - Пеперудата

На следващия ден нещата се развиха бързо. Още в девет сутринта ме повикаха да се срещна с някакъв господин, който ме очаквал при коменданта. Щом пристигнах, полицаят ме вкара вътре без самият той да влиза и аз се озовах пред шестдесетгодишен човек в сив костюм и със сива вратовръзка. На масата лежеше сивата му шапка с широка периферия в каубойски стил. На връзката си носеше сребърна игла с едра сиво-синя перла. Беше слаб и сух, но не му липсваше изисканост.

— Добър ден, господине.

— Вие говорите френски?

— Да, господине, ливанец съм по произход. Разбрах, че притежавате златни монети от по сто песос и това ме заинтригува. Ще приемете ли да ги продадете по петстотин песос на парче?

— Не, искам по шестстотин.

— Зле са ви осведомили, господине! Максималната цена е петстотин и петдесет.

— Слушайте, тъй като ви ги продавам всичките, искам по шестстотин.

— Не, петстотин и петдесет.

Накратко, споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Пазарлъкът приключи.

— Que han dicho? (Какво каза?)

— Пазарлъкът приключи, коменданте. Споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Продажбата ще стане следобед.

Търговецът си тръгна. Комендантът се надигна и попита:

— Е, хубаво, а за мен колко остават?

— По двеста и петдесет на парче. Виждате, че ви давам два и половина пъти повече от това, което сам ми поискахте в началото.

Той се ухили и запита:

— А другата работа?

— Нека първо консулът да дойде тук следобед, за да прибере моите пари. Когато си тръгне, ще ви кажа за какво става дума.

— Значи наистина се пече и втора сделка?

— Имаш честната ми дума.

— Bien, ojala. (Дано да е така).

В два консулът и ливанецът седяха в кабинета. Последният ми връчи двадесет хиляди и осемстотин песос. Дванадесет хиляди и шестстотин от тях дадох на консула и осем хиляди и двеста — на коменданта. Подписах документ, че тридесет и шестте монети са ми били върнати. Накрая останахме насаме — комендантът и аз. Разказах му за случката с игуменката.

— Колко са перлите?

— Между петстотин и шестстотин.

— Ама че крадла е тази игуменка. Трябваше да ти ги донесе или да ти ги изпрати. Или пък да ги даде на полицаите. Ще напиша доклад.

— Не, ще идеш при нея и ще й връчиш писмо на френски от мое име. Преди да обсъдите съдържанието му, ще я накараш да повика ирландката.

— А, разбирам, ирландката трябва да прочете писмото на френски и да го преведе. Добре. Веднага отивам.

— Чакай да напиша писмото, бе!

Седнах на бюрото на коменданта и съчиних върху хартията с печата на затвора следното писмо:

До госпожа игуменката на манастира чрез добрата и благодетелна ирландска сестра.

Когато по Божията воля дойдох при вас, разчитайки, че ще получа помощта, полагаща се според християнските закони на всяка преследвана душа, спонтанно ви поверих една торбичка с перли, тъй като смятах, че това ще ви убеди в намерението ми да не напускам тайно вашия дом, който е и Божи дом. Злонамерен човек е решил, че негов дълг е да ме издаде на полицията и тя побърза да ме арестува под вашия покрив. Искам да вярвам, че тази коравосърдечна личност не е някоя от монахините във вашия манастир. Не бих могъл да заявя, че прощавам на злодея — това би означавало да ви излъжа. Напротив, страстно ще моля Бог или някой от неговите светии да накаже виновния или виновната със съответна на престъплението му суровост. Умолявам ви, госпожо игуменке, да предадете на коменданта Сесарио торбичката с перли, която ви поверих. Той напълно почтено ще ми ги върне — убеден съм в това. Настоящото писмо ще ви послужи за пълномощно от мое име. Приемете дълбоките ми почитания и прочие…

Осем километра от затвора до Санта Марта и обратно — колата се върна след час и половина. Комендантът изпрати да ме повикат.

— Готово. Виж дали не липсва нещо.

Преброих ги. Не за да проверя колко са, тъй като не знаех точното им число, а за да разбера какво държи в ръцете си онзи мошеник — оказаха се петстотин седемдесет и две.

— Е?

— Всичко е наред.

— No falta? (Нищо ли не липсва?)

— Не. Кажи сега.

— Когато пристигнах в манастира, игуменката беше излязла на двора. Изправих се с двамата полицаи от двете ми страни и заявих: „Госпожо, необходимо е да говоря с вас чрез посредничеството на ирландската сестра по важен въпрос, за чието същество сигурно се досещате.“

— И тогава?

— Сестрата цялата се разтрепери, докато превеждаше писмото на игуменката. Онази нищо не рече. Наведе глава, отвори едно чекмедже на бюрото си и рече: „Ето ви кесията с перлите — не съм я докосвала. Бог да прости на виновницата за престъплението срещу този човек. Кажете му, че ще се молим за него.“ Това е, омбре — заключи сияещ комендантът.