Анри Шариер - Пеперудата

Тук нищо не приличаше на изолаторите в Консиержери. Можех да мечтая и да пътувам мислено, без да закривам с кърпичка очите си от ярката светлина.

Кой ли беше предупредил полицията, че се крия в метоха? О, ако някога открия издайника, той ще ми плати! А после си рекох: „Не се видиотявай, Папийон! Имаш толкова сметки за разчистване във Франция — не си дошъл в тази загубена страна, за да вършиш злини. Сам животът сигурно ще накаже предателя, а ти ще се върнеш тук един ден не за да отмъщаваш, а за да направиш щастливи Лали, Зорайма и децата, които те сигурно ще са ти родили. Ако се върнеш в тази забравена от Бога пустош, то ще е заради тях и заради всички индианци, които ти сториха честта да те приемат като свой. Да, все още тъна в блатото, но напук на всички дори в тази подземна килия аз съм беглец по пътя към свободата си. И това никой не може да ми го отрече.“

Получих лист, молив и още два пакета цигари. Вече от три дни киснех тук. По-точно от три нощи, защото в карцера никога не се развиделяваше. Докато палех цигарата си „Пиел Роха“, не можех да не помисля с възхищение за другарството между затворниците. Колумбиецът, който ми предаваше подаръците, направо рискуваше кожата си. Ако го пипнеха, без съмнение щяха да го пратят в карцера при нас. Той добре знаеше това и фактът, че продължаваше да ми помага, издаваше смелост и рядко срещано благородство. Отново запалих опаковката на цигарите и прочетох: „Знаем, че се справяш, Папийон. Браво! Прати ни новини за себе си. При нас няма промяна. Някаква монахиня, която знае френски, дойде да те търси. Не й позволиха да говори с нас, но един колумбиец е успял да й каже, че французинът е в карцера на смъртта. Тя отвърнала: «Ще дойда пак.» Това е. Поздрави — приятелите ти.“

Не беше лесно да им пратя отговор, но все пак успях да напиша: „Благодаря ви за всичко. Справям се горе-долу. Пишете на френския консул — пък де да знаеш. Нека пратките да ми предава един и същи човек, за да може, ако ви разкрият, да има само един наказан. Не пипайте върховете на стреличките. Да живее бягството!“

И въпреки всичко, изминаха цели двадесет и осем дни, преди да напусна омразната дупка. Измъкнах се благодарение на намесата на някой си господин Клаузен — белгийски консул в Санта Марта. На онзи негър — Паласиос го наричаха, който излезе от карцера три седмици след моето пристигане, му хрумнало да прати майка си да каже на консула, че в килиите лежи белгиец. Идеята му дошла, след като видял, че Клаузен посещава в затвора белгийските арестанти.

И така, един ден ме заведоха в кабинета на коменданта, който ме запита:

— Защо вие като французин се оплаквате в белгийското консулство?

На едно кресло в кабинета седеше, облечен в бяло, господин на около петдесет години, с бяло руси коси и кръгло лице — свежо и розово. Веднага схванах за какво иде реч:

— Вие сте тези, дето твърдят, че съм французин. Аз наистина избягах от френските власти, но всъщност съм си белгиец.

— Ето, виждате ли — каза човечето с мутра на кюре.

— А защо не сте ни предупредили?

— Според мен това вас изобщо не ви засяга, защото аз не съм извършвал никакво престъпление на ваша територия — освен че избягах от един затвор, но това е естественият стремеж на всеки арестуван.

— Bueno, ще ви туря при другарите ви. Но предупреждавам ви, сеньор консул, при първия му опит за бягство го връщам там, откъдето току-що го измъкваме. Водете го при бръснаря, а после при съучастниците му.

— Благодаря ви, господин консул — казах на френски, — благодаря ви много, че си направихте труда за мене…

— Горкият! Колко ли сте страдали в онези отвратителни дупки! Тръгвайте бързо, преди това животно да си е променило мнението. Ще мина отново да ви видя. Със здраве!

Бръснаря го нямаше и ме пратиха направо при приятелите ми. Трябва да съм имал доста странна мутра, защото те непрекъснато повтаряха:

— Ама това ти ли си? Не е възможно! Какво са правили с теб гадовете му с гадове, за да те докарат до това състояние! Говори, кажи нещо! Ослепял ли си? Какво ти е на очите? Защо непрекъснато мигаш?

— Не мога да свикна със светлината. Много ми е светло. Свикнах с тъмнината и сега ми е мъчително. — Седнах с лице към вътрешността на килията. — А, сега е по-добре.

— Вониш страхотно! Дори тялото ти вони на разложено!

Съблякох се чисто гол и те изнесоха парцалите до вратата. Ръцете ми, гърбът ми, бедрата, краката — всичко беше покрито с малки червени следи като тези, които оставят нашенските дървеници, и с ухапвания от рачета, влачени с прилива. Бях отблъскващ и нямах нужда от огледало, за да го разбера. Петимата каторжници, които бяха видели по пътя си немалко ужасии, мълчаха, стреснати от вида ми. Клузио повика един полицай и му каза, че дори в момента да няма бръснар, все пак на двора може да се намери поне вода. Другият отвърна, че трябва да изчакаме, докато ни пуснат за разходка.