Анри Шариер - Пеперудата

— Да, но тук стените не са прекалено високи, бягството ще бъде сравнително лесно.

— Човече, лесно, или не, не разчитай на мен. Нито ще тръгна с теб, нито дори ще ти помогна. Даже няма повече да разговарям на тази тема. — И той уплашено си тръгна, като вместо довиждане отсече: „Французино, ти не си в ред. Трябва да си напълно откачен, за да имаш подобни идеи тук, в Санта Марта.“

Всеки ден по време на разходка оглеждах колумбийците с големи присъди. Имаха мутри на убийци, но се усещаше, че са ги укротили. Страхът от карцера парализираше всички. Преди четири-пет дни оттам излезе един огромен тип, с цяла глава по-висок от мен, когото наричаха Каймана. Имаше репутация на особено опасен престъпник. Поговорих с него и след три-четири разходки го запитах:

— Caiman, quieres fugarte con migo? (Искаш ли да избягаш с мен?)

Погледна ме като че ли вижда дявола и отвърна:

— За да ме върнат там, откъдето идвам, ако не успея? Не, благодаря. По-скоро бих убил майка си, отколкото да ида отново в карцера.

Това беше последният ми опит. Реших пред никого повече да не повдигам въпроса за бягство.

Един следобед край мене мина комендантът на затвора. Спря, изгледа ме и рече:

— Как е?

— Добре, но щях да се чувствам още по-добре, ако разполагах със златните си монети.

— Че защо?

— Щях да си наема адвокат.

— Ела с мен.

Заведе ме в кабинета си. Бяхме сами. Подаде ми цигара — добър знак — и ми я запали — още по-добър.

— Знаеш ли достатъчно испански, за да ме разбираш като говоря бавно и да ми отговаряш ясно?

— Да.

— Добре. Ти рече, че би искал да продадеш двадесет и шестте монети.

— Не, тридесет и шестте монети.

— А, да, да! И с тези пари да платиш на адвокат. Но само ние двамата с теб знаем за съществуването им.

— Не е така. Знаят също сержантът и петимата полицаи, които ме арестуваха, а също и заместник-комендантът, който ги взе от мен, за да ви ги предаде. Да не забравяме и консула.

— Е, добре, чудесно. Даже по-хубаво е, дето толкова хора са наясно с въпроса. Така ще можем да действаме открито. Знаеш ли, аз ти направих голяма услуга. Премълчах случая и не поисках сведения за кражби на златни монети от полициите на всички страни, през които си минал.

— Напротив, трябваше да го сторите.

— Не, за твое добро беше да си замълча.

— Тогава ви благодаря, господин комендант.

— Искаш ли да ги продам от твое име?

— На каква цена?

— Ами за колкото ми каза, че си продал три от тях — по триста песос. И на всяка монета ще ми отстъпваш по сто песос комисиона заради услугата. Какво ще кажеш?

— Не. Ти си ми върни монетите, пък аз ще ти дам не по сто, а по двеста песос за всяка от тях. Така ще ти се отплатя за всичко, което си направил за мен.

— Прекалено си хитър, французино. Аз съм един доверчив, беден и малко глупав колумбийски офицер. Ти обаче си умен и както вече казах — прекалено хитър.

— Добре, направи едно разумно предложение.

— Утре ще повикам купувача тук в кабинета ми. Вижда монетите, прави предложението си и после делим сумата наполовина. Или това, или нищо. Ще те пратя в Баранкиля с монетите или ще ги задържа за следствието.

— Не, чуй моето последно предложение — купувачът идва тук, гледа монетите и това, което даде над триста и петдесет песос за монета е за теб.

— Esta bien (Добре), tu tienes mi palabra (имаш думата ми). Но къде ще туриш толкоз много пари?

— В момента, в който ги получа, ще извикаш белгийския консул. Аз ще му ги дам, за да наеме адвокат.

— Не искам свидетели.

— Нищо не рискуваш. Ще подпиша документ, че си ми върнал монетите. Приеми това предложение и ако се държиш коректно, ще обсъдим една друга работа.

— Каква?

— Имай ми вяра. Ще бъде за тебе толкова изгодна, колкото и тази, при това във втория случай ще делим наполовина.

— Каква е работата? Кажи.

— Ти сега действай по-бързичко и довечера в пет, когато парите ми се окажат на сигурно място при консула, ще ти разкрия играта.

Разговорът се оказа дълъг. Когато се върнах доволен от себе си в двора, другарите ми вече се бяха прибрали по килиите.

— Какво става?

Разказах им всичко. Въпреки положението, в което се намирахме, се смяхме до сълзи.

— Леле, какъв хитрец! Ти обаче си го скъсал. Мислиш ли, че сделката ще стане?

— Залагам двеста на сто, че ми е в кърпа вързан. Кой приема облога?

— А не, аз също мисля, че ще стане.

Размишлявах цяла нощ. Първата сделка я опекох. Що се отнася до втората — той щеше да иде да ми прибере перлите с най-голямо удоволствие — там също нямаше да има засечка. Оставаше третата ми идея. Третата… щях да му предложа всичко, което съм получил, за да ме остави да открадна лодка от пристанището. А аз щях да я купя с парите, които пазех в патрона си. Да видим дали щеше да удържи на изкушението. Какво рискувах? Заради първите две сделки той нямаше да може дори да ме накаже. Ще видим. Не слагай олиото в тигана, докато рибата… и така нататък. Можех да почакам, докато стигнем в Баранкиля. Само че защо? По-голям град, значи и по-добре пазен затвор, с по-високи стени. Щях да се върна при Лали и Зорайма — щях бързо да се чупя, да изчакам там няколко години, а после да се преместя в планината при племето на животновъдите и да се опитам да се свържа с властите във Венецуела. Трябваше на всяка цена да доведа това бягство до успешен край. Цяла нощ разсъждавах как да подходя към третата сделка.