Анри Шариер - Пеперудата

Излязох навън съвсем гол. Клузио носеше чистите дрехи, които щях да облека. С помощта на Матюрет се измих с тукашния черен сапун. Колкото повече се търках, толкова повече нечистотия излизаше. Накрая след няколко насапунисвания и изплаквания се почувствувах чист. Стоях да изсъхна около пет минути на слънце и се облякох. Най-после се появи и бръснарят. Искаше да ме остриже гола глава, но аз казах: „Не. Подстрижи ме човешки и ме избръсни. Ще ти платя.“

— Колко?

— Едно песо.

— Ако се постараеш, аз ще ти дам две — намеси се Клузио.

Изкъпан, обръснат, добре подстриган и облечен с чисти дрехи, аз отново почувствах как животът нахлува в мен. Другарите ми не спираха да ме разпитват: „А докъде стигаше водата? А плъховете? А гъсениците? А тинята? А раците? А как събираха лайната? А труповете? Просто така ли си умираха, или се обесваха? Или пък полицията ги «самоубиваше»?“

Въпросите не свършваха и от дългия разговор ми пресъхна устата. В двора имаше един тип, който продаваше кафе. За трите часа, прекарани на слънце, изпих най-малко десет силни кафета, подсладени с „papelon“ — необработена захар. Това кафе ми се стори най-прекрасната напитка на земята. Негърът, с който се гледахме долу в карцера, дойде да ми каже здрасти. Тихичко ми обясни аферата с белгийския консул и майка му. Стиснах му ръката. Беше много горд, че съм се измъкнал благодарение на него. Оттегли се доволен от себе си, като каза: „Утре ще си поговорим пак. За днес беше достатъчно.“

Килията на приятелите ми изглеждаше като палат. Клузио притежаваше собствен хамак — беше го купил с парите си. Накара ме да легна в него. Аз се проснах напреко. Той се учуди, но аз му обясних, че досега просто не е знаел как се използва хамак.

Целите ни дни и дори част от нощите бяха заети с ядене, пиене, сън, игра на карти и дама, разговори на испански с полицаите и колумбийските затворници, за да усъвършенстваме езика… Караха ни да си лягаме още в девет вечерта. Тогава в главата ми нахлуваха всички детайли от бягството — от болницата в Сен Лоран чак до Санта Марта. Спомените прииждаха, редуваха се пред очите ми и призоваваха за продължение на авантюрата. Филмът не можеше да свърши тук. Той трябваше да продължи и щеше да продължи, мамка му! Оставете ме само да си поема дъх и можете със сигурност да очаквате нови епизоди — само ми имайте доверие! Намерих двете си стрелички и две листа от кока — едното съвсем изсъхнало, а другото все още свежо. Взех свежото и започнах да го дъвча. Всички ме изгледаха учудено. Обясних на приятелите си, че от тези листа се прави кокаин.

— Ти шегуваш ли се?

— Ето, опитай.

— Да, наистина, езикът и устните ми изтръпнаха. Продават ли ги тука?

— Не знам. Клузио, откъде намираш мангизи?

— Обмених една сума в Рио Ача и оттогава всички ме имат за богаташ.

— Аз пък имам тридесет и шест златни монети от по сто песос, които стоят у коменданта. Всяка монета сама по себе си струва по триста песос. В близките дни смятам да повдигна този въпрос — казах аз.

— Тия тук са алчни и стиснати. По-добре им предложи да делите.

— Да, това е добра идея.

В неделя поговорих с белгийския консул и белгийския затворник. Затворникът беше злоупотребил с доверието на някаква американска бананова компания. Консулът ми предложи услугите си и защитата си. Подготви документ, с който декларирах, че съм роден в Брюксел от родители белгийци. Разказах му за монахините и перлите. Тъй като беше протестант, той не познаваше нито монахини, нито кюрета. Знаеше се донякъде с епископа. Що се отнася до монетите — посъветва ме да не си ги искам засега. Смяташе, че е много рисковано. Щяха да го предупредят, че заминаваме за Баранкиля двадесет и четири часа преди самото отпътуване, „и тогава ще можете да си изискате парите в мое присъствие — обясни той, — тъй като, доколкото разбрах, имате свидетели, че са ви били отнети.“

— Да.

— Но сега-засега не искайте нищо от него, защото той е в състояние да ви върне обратно в онези отвратителни килии и дори може да накара да ви убият. Вашите монети по сто песос са истинско малко богатство. Всяка от тях струва не триста, както вие си мислите, а петстотин реални песос. Сумата е бая големичка. Така че не дърпайте дявола за опашката. А с перлите въпросът стои другояче. Дайте ми време да поразмисля.

Попитах негъра дали не би искал да избягаме заедно и как според него би трябвало да действаме. Като чу да се говори за бягство, светлата му кожа посивя.

— Умолявам те, човече. Дори не си помисляй. Ако те пипнат, те чака възможно най-ужасната бавна смърт. Ти вече имаш бегла представа за това как изглежда. Чакай да ни пратят другаде, в Баранкиля. Тук всеки опит за бягство е самоубийствен. Мре ли ти се? Тогава стой мирен. В цяла Колумбия няма по-страшни килии от тези, в които лежахме заедно. Защо да рискуваш?