Анри Шариер - Пеперудата

— Това не е достатъчна причина.

— И аз така реагирах, когато разбрах.

— А ти как разбра?

— Ами брат ми изчезна и го нямаше вече от три дни, когато намерих сандалката му в купчината с животински тор. А тия лайна ги бяха изгребали от обора на свинята. Разрових и намерих бяло чорапче, напоено с кръв. Тогава всичко разбрах. Жената всичко си призна, преди да ги убия. Накарах ги да си кажат молитвите, преди да ги застрелям. С първия изстрел счупих краката на бащата.

— Добре си сторил, че си ги убил. Какво ще те правят сега?

— Ще ми дадат най-много двадесет години.

— Защо си в карцера?

— Ударих един полицай, който беше от тяхното семейство. Служеше в тукашния затвор. Преместиха го и сега съм спокоен.

Вратата на коридора се отвори. Появи се надзирател с двама затворници, които носеха едно буре, окачено на два дървени пръта. Някъде зад тях се забелязваха още двама надзиратели с пушки. Минаха от килия на килия, като изпразваха клозетните кофи и изливаха съдържанието им в бурето. Задушаващата воня на лайна и урина изпълни въздуха. Никой не продумваше. Стигнаха и до мен. Този, който посегна към моята кофа, пусна на земята малко вързопче. Бързо го изритах към неосветената част на килията. Когато си тръгнаха, го развързах и намерих вътре два пакета цигари, кибрит и писъмце на френски. Първата ми работа беше да запаля две цигари и да ги подхвърля на онези двамата отсреща. После повиках съседа си и му протегнах цигари, които да раздаде на останалите. Чак след като разпределих всичко, запалих своята и се опитах да прочета писмото на светлината, идваща от коридора. Нищо не се получи. Накрая свих цигарения пакет на руло и след големи мъки успях да го запаля. Бързо прочетох: „Смелост, Папийон, разчитай на нас. Внимавай. Утре ще ти изпратим молив и хартия, за да ни пишеш. С теб сме на живот и смърт.“

Тези редове стоплиха сърцето ми. Макар и кратки, те ме успокоиха. Значи не съм сам и мога да разчитам на другарите си.

Никой не говореше. Всички пушеха. Когато разпределихме цигарите, се разбра, че сме деветнадесет в този карцер на смъртта. Е, отново се бях върнал в блатото и този път бях затънал до шия. Миличките сестрички на добрия Дядо Господ се бяха оказали сестри на дявола. И все пак бях сигурен, че не са ме издали нито ирландката, нито испанката. Боже, каква глупост извърших, като повярвах на монахините. И все пак не бяха те. Може би каруцарят? Два-три пъти проявихме непредпазливост, като заговорихме на френски. Сигурно ни беше чул. Какво значение има всичко това? Ти си тук, и то задълго. Монахините, каруцарят, майката-игуменка — все тая, резултатът е един и същ.

Чувствах се прокълнат в тази гнусна килия, която, изглежда, се наводняваше по два пъти на ден. Беше толкова задушливо, че свалих малко по малко ризата си, панталона си, обувките — и закачих всичко на решетките.

И като си помисля, че за да стигна дотук, бях изминал две хиляди и петстотин километра! Вярно, бе страшно постижение! Кажи, Боже! Ти, дето беше толкова щедър към мен, сега ли намери да ме изоставиш? Може би се гневиш, защото, ако си говорим правичката, ти ми даде свобода — и хубава, и сигурна. Даде ми не една, а даже две разкошни жени. И слънце, и море. И сламен дом, в който можех да се чувствам пълен властелин. Беше живот сред природата — примитивен, но толкова лек и спокоен. Ти, Боже, ми направи невероятен подарък — стори ме свободен, без полицаи и съдии, без злосторници и завистници около мен! И аз не успях да го оценя. Онова море — така синьо, че понякога изглеждаше зелено, почти черно; онези изгреви и залези, които се къпеха в необятен мир и спокойствие… Ех, онзи живот без пари и сметки, при който не ми липсваше нищо необходимо за човека — всичко това аз го стъпках и презрях. За да стигна докъде? До обществото, което не иска да ми протегне ръка. До хората, които не желаят дори да се замислят дали в душата ми е останало нещо ценно. До света, който ме отхвърля и не ми оставя никаква надежда. До силните, които мислят само за едно — как да ме унищожат, без да се спират пред нищо.

Колко ли ще се кикотят онези дванадесет мръсници съдебните заседатели, продажният Полен, ченгетата и прокурорът като разберат, ме отново съм заловен. Защото все ще се намери някой журналист, който да изпрати новината до Франция.

А роднините ми? Колко ли са се радвали, когато жандармите са ги посетили да им известят, че тяхното чедо, техният брат се е измъкнал от палачите! Сега като научат, че са ме пипнали отново, пак ще страдат.