Анри Шариер - Пеперудата

— Няма за какво — отвърна тя, — просто толкова се уплашихме, че ни се разстроиха стомасите.

Към полунощ пристигнахме в метоха. Висока стена, висока порта. Каруцарят отиде да прибере каруцата и конете, а ние заедно с трите момиченца тръгнахме към вътрешността на манастира. На стълбите в двора двете сестри подеха задушевен разговор с монахинята, която пазеше на вратата. Ирландката ми обясни, че не би желала сега да буди майката-игуменка, за да я пита дали мога да остана да спя в манастира. И тук аз проявих нерешителност. Трябваше бързо да се възползвам от ситуацията, за да се оттегля и да поема към Санта Марта, след като знаех, че до там остават още само осем километра.

Ето, тази грешка по-късно платих със седем години каторга!

Най-после решиха да събудят майката-игуменка и ме настаниха в стая на втория етаж. От прозореца си виждах отблясъците на града. Различавах фара и трасиращите светлини. От пристанището излезе и отплава един голям кораб.

Заспах дълбоко и когато няколко удара по вратата ме събудиха, слънцето вече беше изгряло. Бях сънувал страшен кошмар. Лали си отваряше корема пред мен и нашето дете излизаше оттам на парчета.

Обръснах се и бързо се справих с тоалета си. Слязох долу. При стълбите ме чакаше ирландката, която леко се поусмихна, като ме видя.

— Здравейте, Анри. Добре ли спахте?

— Да, сестро.

— Елате, ако обичате, в кабинета на нашата майка-игуменка, която иска да говори с вас.

Влязохме. Жената седеше зад бюрото си. Лицето й беше изключително строго, изглеждаше на около петдесет, а може би и малко повече години и ме наблюдаваше без каквато и да е дружелюбност.

— Senor, sabe usted hablar espanol? (Говорите ли испански, господине?)

— Muy poco. (Съвсем малко.)

— Добре, сестрата ще ни служи за преводач.

— Казаха ми, че сте французин.

— Да, майко.

— Избягали сте от затвора в Рио Ача?

— Да, майко.

— Преди колко време?

— Около седем месеца.

— И какво сте правили през това време?

— Живях при индианците.

— Как? При гуахиросите? Това е невъзможно. Тези диваци никога не са допускали чужди хора на своята територия. И представете си, дори мисионерите не успяха да проникнат при тях. Не приемам отговора ви. Къде се крихте? Кажете истината.

— Бях при индианците, майко, и мога да го докажа.

— Как?

— С това, че притежавам уловени от тях перли. — Свалих торбичката, която носех закачена на гърба си, от вътрешната страна на сакото и й я подадох.

— Колко перли са тук?

— Не знам, може би петстотин или шестстотин. Някъде там.

— Това не е никакво доказателство. Може да сте ги откраднали някъде.

— Майко, ако искате съвестта ви да е спокойна, аз съм съгласен да остана тук, докато вие лично се убедите дали в последно време е имало някъде голяма кражба на перли. Аз имам пари, бих могъл да платя за престоя си. Обещавам да не излизам от стаята си до момента, в който лично вие ми позволите да напусна.

Изгледа ме много изпитателно. Като стрела ми мина мисълта, че в момента тя сигурно си казва: „А ако избягаш? Бягал си от затвора, а оттук това е много по-лесно.“

— Ще оставя при вас торбичката с перлите — в нея е цялото ми състояние. Знам, че тук то ще бъде в добри ръце.

— Добре, споразумяхме се. Не е нужно да оставате затворен в стаята. Сутрин и следобед, докато моите дъщери се молят в параклиса, вие можете да се разхождате из градината. Ще се храните в кухнята заедно с персонала.

Излязох от този разпит наполовина поуспокоен. Бях тръгнал да се връщам в стаята си, но ирландката ме дръпна към кухнята. Имаше цяла кана кафе с мляко, съвсем пресен черен хляб и масло. Застанала пред мен, сестрата наблюдаваше как закусвам, без да отрони дума, без дори да седне. Изглеждаше угрижена. Казах й:

— Сестро, благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Бих искала и още да направя, но оттук нататък нищо не зависи от мен, Анри. — И след тези думи тя излезе от кухнята.

Седнал на прозореца, наблюдавах града, пристанището, морето. Полето около манастира беше добре обработено. Не можех да се освободя от усещането, че ме дебне някаква опасност. Това до такава степен ме притесняваше, че реших да избягам още следващата вечер. Толкова по-зле за перлите — майката-игуменка да ги задържи за себе си или за манастира си, ако иска. Явно ми няма доверие — това е сто на сто. Защото как се получава така, че игуменката на манастира — а това значи много образована жена, при това каталанка, не говори френски? Каква е поуката — още тази вечер трябва да се чупя.