Анри Шариер - Пеперудата

Реших следобед да сляза в градината, за да проверя къде най-лесно мога да прескоча стената. Към един часа почукаха на вратата:

— Слезте да обядвате, Анри.

— Добре, идвам. Благодаря.

Седнах на масата в кухнята и тъкмо бях посегнал към месото и варените картофи, когато вратата се отвори и на прага застанаха четирима полицаи в бели униформи с пушки и пистолети в ръце.

— No te mueve, о te mato! (Ако мръднеш, ще стреляме!).

Сложиха ми белезници. Ирландката изпищя и припадна. Две други сестри я вдигнаха на крака.

— Vamos! (Да тръгваме!) — отсече началникът.

Качи се заедно с мен в стаята ми. На секундата разпердушиниха бохчата ми и веднага намериха тридесет и шестте златни монети от по сто песос, които ми бяха останали. Тръбичката с двете отровни стрели обаче захвърлиха, без дори да я погледнат. Вероятно помислиха, че това са моливи. С нескрито задоволство началникът сложи по джобовете си златните монети. Тръгнахме. В двора ни чакаше разнебитена кола.

Петимата полицаи и аз се натикахме в тази таратайка и тя потегли с пълна скорост, карана от черен като въглен шофьор в полицейска униформа. Бях като смазан и едва ли имах сили да протестирам — опитвах се поне да запазя достойнство. Нямаше смисъл да моля за милост или прошка. Бъди мъж, си повтарях трескаво, и помни, че никога не бива да губиш надежда. Когато дойде време да слизам от колата, вече бях напълно уверен, че ще мога да се държа като мъж, а не като парцал. Явно съм се справил добре, защото първата реплика на офицера, който ни посрещна, беше: „Този французин е явно много закоравял. Не изглежда особено развълнуван от факта, че ни е паднал в ръцете.“ Влязох след него в кабинета му. Свалих шапката си и седнах с бохчата между краката си, без да чакам покана.

— Tu sabes hablar espanol? (Говориш ли испански?)

— Не.

— Повикайте обущаря. — След една-две минути се появи дребно човече със синя престилка и обущарско чукче в ръка.

— Ти ли си французинът, който избяга преди година от Рио Ача?

— Не.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Не съм аз французинът, който е избягал преди една година от Рио Ача.

— Свалете му белезниците. Съблечете му сакото и ризата.

Офицерът взе някакъв документ и започна да сверява. Имаше описание на всичките ми татуировки.

— Липсва ти палецът на лявата ръка. Да. За теб става дума.

— Не, не за мен, защото аз избягах не преди една година, а преди седем месеца.

— Все същото.

— За теб може би, но не и за мен.

— Ясно, ти си типичен убиец. Независимо дали са французи, или не, всички убийци (matadores) са еднакви — неукротими. Аз съм заместник-комендант на затвора. Не знам какво ще решат да правят с теб. Засега ще те туря при старите ти приятели.

— Какви приятели?

— Останалите французи, които доведе в Колумбия.

Тръгнах след полицаите, които ме заведоха в една килия с изглед към двора. Всичките ми петима другари седяха там. Разцелувахме се. „Мислехме, че си се измъкнал завинаги, приятелю“, въздъхна Клузио. Матюрет ридаеше като дете — той всъщност си беше дете. Останалите трима също униха. Когато ги видях, силите ми се върнаха.

— Разказвай — втренчиха се в мен те.

— По-късно. Кажете за вас.

— Тук сме от три месеца.

— Добре ли се отнасят с вас?

— Нито добре, нито зле. Чакаме да ни преместят в Баранкиля, откъдето, изглежда, ще ни върнат на френските власти.

— Какви мръсници! А какви са възможностите за бягство?

— Чакай бе! Ти едва пристигаш и вече мислиш да бягаш!

— Какво се чудите? Да не мислите, че ще им се дам! Много ли ви пазят?

— Денем не, но нощем имаме специална охрана.

— Колко са?

— Трима надзиратели.

— Как е кракът ти?

— Добре, дори не куцам.

— Непрекъснато ли ви държат в килията?

— Не, можем да се разхождаме в двора на слънце — два часа сутрин и три следобед.

— Що за стока са колумбийските затворници?

— Някои от тях са като че ли доста опасни. Крадците са колкото убийците.

Същия ден следобед стоях в двора настрани от останалите и си говорех с Клузио, когато ме повикаха. Тръгнах след полицая и той ме отведе в кабинета, където бях и сутринта. Там стоеше комендантът на затвора заедно с онзи, дето вече ме беше разпитвал. В голямо удобно кресло — като за началник, — седеше много тъмен, почти черен мъж. Късите му къдрави коси приличаха на негърските. Беше близо петдесетгодишен, с черни и зли очи. Съвсем късо поддържан мустак увенчаваше плътната горна устна на изразителната, лесно гневяща се уста. Ризата му бе разкопчана, нямаше вратовръзка. На лявата си гръд носеше зелено-бялата панделка на някакъв медал или орден. Обущарят също беше тук.