Анри Шариер - Пеперудата

Сгреших, когато се отрекох от племето си. Да, имам право да го наричам „моето“ племе, защото те ме бяха приели в сърцата си. Сгреших и си заслужих страданието. И все пак… Нали не бях избягал от каторга само за да помогна при оплождането на южноамериканските индианци. Боже, та нали разбираш, че аз трябва да се върна към нормалното цивилизовано общество, да му покажа, че не представлявам опасност за него. Ето това е моят път — с твоя или без твоя помощ.

Трябва да успея да докажа, че съм — или ще бъда — не по-лош, а може би и по-добър от обикновените граждани на която и да е държава или общност.

Пушех. Водата започна да се надига. Стигаше ми почти до глезените. Извиках: „Хей, черньо, колко дълго траят наводненията?“

— Зависи от силата на прилива. Час, най-много два.

Чух няколко затворници да крещят: „Esta Uegando“ (Идва)!

Лека-полека водата се изкачваше. Метисът и черният увиснаха на решетките. Краката им висяха над коридора, а ръцете им бяха вплетени в железата. Чух във водата някакъв шум — отвратителен тлъст като котарак плъх се опитваше да плува. После се помъчи да пропълзи на решетката. Хванах в ръка обувката си и когато се доближи до мен, го цапнах с все сила по главата. С писък излетя към коридора. „Вече започна ловът, а, французино? — подвикна ми негърът. — Ако смяташ да ги избиеш всичките, ти предстои доста работа. Я се покатери на решетката, хвани се за железата и кротувай.“

Послушах съвета му, но металните пръти се впиха в бедрата ми — нямаше да издържа дълго в това положение. Взех си сакото от лайняната кофа, завързах го за решетките и си пригодих нещо като стол, който облекчаваше положението ми, защото сега бях почти седнал.

Нашествието на плъхове, гъсеници и дребни рачета, които водата влачеше със себе си, беше най-отвратителното и потискащо преживяване, което човек можеше да понесе. Когато след около час приливът свърши, по пода на килията остана един пръст воняща тиня. За да не газя в тази гнусотия, трябваше да си сложа обувките. Негърът ми подхвърли една десетсантиметрова дъсчица и ми показа как да изтикам тинята в коридора, като започна с мястото, на което ще спя. Заниманието ми отне повече от половин час — време, през което не можех да мисля за нищо друго. А това ми беше добре дошло. Сега щях да имам единадесет часа спокойствие преди следващия прилив — шест часа водата щеше да се отдръпва и пет да се надига отново. Мина ми през ум една смешна мисъл: „Папийон, съдбата явно е решила да те ръководи чрез приливи и отливи. Искаш, или не, луната има голямо влияние над теб и живота ти. Благодарение на приливите и отливите успя така лесно да се измъкнеш от река Марони, когато бягаше от каторгата. Точно в часа на отлива напусна Тринидад и Кюрасао. Беше заловен в Рио Ача само защото отливът не беше достатъчно силен, за да те изведе навътре в морето, а сега изцяло зависиш от прииждащата тук вода.“

Ако тези редове бъдат публикувани един ден, сред читателите им сигурно ще се намерят хора, които да ме съжалят заради изживяното в колумбийския карцер. Това ще са добри души. Останалите — роднини по душа на дванадесетте копелета заседатели или на прокурора, ще рекат: „Заслужил си го е, ако си беше останал в каторгата, нищо такова нямаше да му се случи.“ Е, добре, искате ли да ви река нещо — и на добрите, и на злобарите? Аз не съм отчаян, изобщо не съм, и дори нещо повече — предпочитам да съм тук, в килиите на старата колумбийска крепост, строена от испанските инквизитори, отколкото на Островите на спасението, където трябваше да се намирам в момента. Тук ми остават още много шансове за бягство и макар в тази воняща дупка, аз се намирам на две хиляди и петстотин километра от каторгата. Доста ще им се наложи да се потрудят, за да ме накарат да измина обратния път. Само за едно ми е жал — за моето индианско племе, за Лали и Зорайма и за свободата сред природата, далеч от удобствата на цивилизацията, но също така далеч от полиция, затвори, а още повече — килии. Мисля, че на моите диваци никога не би им хрумнало да изтезават така враговете си, а още по-малко човек като мен, който не е извършвал никакво престъпление на колумбийска територия.

Легнах си на дъската в дъното на килията и така, за да не ме усетят другите, изпуших две-три цигари. Като връщах дъсчицата на негъра, му метнах една запалена цигара и той, за да не прави скомина на останалите, се скри като мен. Подобни жестове, които може би изглеждат незначителни, имат голяма стойност в моите очи. Те доказват, че ние — париите на обществото, все пак сме съхранили способността да се отнасяме внимателно към останалите.