Анри Шариер - Пеперудата

— Французино, ти беше заловен след седеммесечно бягство. Какво прави през това време?

— Живях при индианците гуахирос.

— Не се подигравай с мен, или ще заповядам да те накажат.

— Истината ви казвам.

— Никой досега не е живял при гуахиросите. Само през тази година убиха повече от двадесет и пет митничари.

— Не, митничарите ги убиват контрабандистите.

— Откъде знаеш?

— Седем месеца живях там. Гуахиросите никога не напускат своите земи.

— Добре, да речем, че е така. Откъде открадна тридесет и шестте златни монети?

— Те ми принадлежат. Даде ми ги вождът на планинското племе — наричат го Справедливия.

— Откъде един индианец би могъл да притежава толкова голямо богатство, че пък и да ти го даде?

— Добре бе, господин началник, имало ли е в последно време кражба на златни монети някъде?

— Действително не е имало. В бюлетините ни не са съобщавали за подобна кражба. Това не пречи да поискам повече информация по въпроса.

— Направете го, моля ви. То ще е от моя полза.

— Французино, ти допусна голяма грешка, като избяга от затвора в Рио Ача, още повече че помогна с теб да избяга човек като Антонио, когото ние щяхме да разстреляме за убийството на няколко митничари. Сега вече знаем, че френските власти също те търсят и че имаш доживотна присъда. Ти си опасен убиец. Затова не мога да рискувам да ми избягаш, като те оставя заедно с другите французи. До заминаването за Баранкиля ще те поставя в изолатор. Ако не са крадени, златните монети ще ти бъдат върнати.

Излязохме оттам и мен ме завлякоха до стълби, които водеха към подземие. Спуснахме се повече от двадесет и пет стъпала надолу и стигнахме до мизерно осветен коридор, от двете страни на който се намираха клетките. Отвориха една от тях и ме блъснаха навътре. Щом вратата към коридора се затвори, от лепкавия под се надигна отвратителната воня на леш. Към мен се понесоха крясъци от всички страни.

— Frances, Frances. Que a hecho? Por que esta aqui? (Какво си направил, французино? Защо си тук?) Знаеш ли, че това са килиите на смъртта?

— Млъкнете! Нека той да говори! — извика един глас.

— Да, аз съм французин. Тук съм, защото избягах от затвора в Рио Ача — всички чудесно разбраха лошия ми испански.

— Слушай сега, французино, и се опитай да запомниш. В дъното на килията ти има една дъска — тя ти е за легло. Отдясно е съдът с вода. Не я хаби напразно, защото ни дават съвсем по малко, и то само сутрин — не можеш да си поискаш допълнително. Отляво ти се пада кофата, в която ще сереш. Закрий я със сакото си. Тук е горещо, няма да имаш нужда от сако. Покрий кофата, за да вони по-малко. Ние тук всички използваме дрехите си за това.

Доближих се до решетката и се опитах да различа лицата им. Успях да видя само двамата точно срещу мен. Те бяха увиснали на решетките и клатеха краката си над коридора. Единият беше испано-индиански тип — като полицаите, които първи ни задържаха в Рио Ача. Другият — негър със светла кожа, хубаво младо момче. Той ме предупреди, че при всеки прилив в килиите нахлувала вода. Не трябвало да се плаша, защото нивото й никога не стигало по-високо от кръста. Плъховете се покатервали по хората, но не бивало да се опитваме да ги уловим, достатъчен бил по един юмручен удар. Всеки опит да ги хванеш водел до ухапване. Запитах:

— От колко време си тук?

— От два месеца.

— А останалите?

— Никой не е задържан тук за повече от три. Ако минат три месеца и не дойдат да те извадят, значи са решили да те оставят да пукнеш.

— Кой е изкарал тук най-дълго време?

— Има един от осем месеца, но вече не издържа. От месец насам не може да се изправя на крака — подпира се на коленете си. Тия дни някой по-силен прилив ще го удави.

— Тази страна е само за диваци!

— Случайно да съм ти казвал, че сме цивилизовани? Но и твойта страна не ще да е много развита, щом са те осъдили на доживотен затвор. Тук, в Колумбия, получаваш двадесет години или смърт. Никога доживот.

— Така е, навсякъде са една стока.

— Много ли си изклал?

— Не, само едного.

— Не е възможно. Не могат да ти лепнат толкова жестока присъда само за едно убийство.

— Истината ти казвам.

— Значи и в твойта страна са диваци, както и тук.

— Хайде да не спорим чия страна е по-добра. Ти си прав. Всички полицаи по света са лайна. А ти какво си сторил?

— Убих един тип, сина му и жена му.

— Защо, бе?

— Дадоха малкото ми братче на една свиня да го разкъса.

— Господи, какъв ужас!

— Братчето ми беше на пет годинки и непрекъснато замеряше с камъни тяхното дете. На няколко пъти го удари по главата.