Анри Шариер - Пеперудата

— Зато, вожде на това племе, ти, който ме прие и ми даде всичко, длъжен съм да ти кажа, че ви напускам за много луни.

— Защо напускаш приятелите си?

— Защото трябва да намеря онези, които ме преследваха като че ли съм звяр, и да ги накажа. Благодарение на теб в това село се чувствах в безопасност, живях щастливо, хранех се добре, имах благородни приятели и жени, които внесоха слънце в душата ми. Но всичко това не бива да превръща човек като мен в животно, което щом намери топло и удобно скривалище, се скрива в него за цял живот от страх, че ще му се наложи да се бори и да страда, ако излезе навън. Ще се срещна с враговете си, ще потърся баща си, който се нуждае от мен. Тук оставям сърцето си, при Лали и Зорайма и при децата, които ще се родят от нашата любов. Къщата ми принадлежи на тях и на децата ни. Надявам се, че ако някой забрави това, ти, Зато, ще му го напомниш. Бих искал също покрай твоята лична бдителност за семейството ми да се грижи денем и нощем един човек на име Усли. Обикнах всички вас и вечно ще ви обичам. Ще направя каквото зависи от мен, за да се върна бързо. Ако загина, изпълнявайки дълга си, последната ми мисъл ще е за вас, Лали и Зорайма, за моите деца и за вас, индианци гуахирос, защото вие сте моето семейство.

Върнах се в колибата, следван от Лали и Зорайма. Облякох риза и панталон в цвят каки, сложих чорапи и боти.

Дълго се обръщах през рамо, взирайки се във всяко кътче на това идилично селце, в което прекарах шест месеца. Племето, от което се бояха и белите, и останалите индианци, се превърна за мен в несравнимо убежище от човешката лошотия, в пристанище, където можах да спра, за да си поема дъх. Тук намерих любов, мир, спокойствие и благородство. Сбогом, гуахироси, свободни индианци от полуострова между Колумбия и Венецуела. Вашата земя за щастие е останала незасегната от намесата на двете цивилизации, които ви заобикалят. Вашият първичен начин на живот и самозащита ме научи на нещо много важно — че е по-добре да бъдеш див индианец, отколкото образован адвокат.

Сбогом, Лали и Зорайма, мои несравними жени, толкова близки до природата, толкова далечни от всякаква пресметливост, толкова спонтанни в реакциите си, че в момента на заминаването ми просто събраха всички перли, които бяха добивали, и ми ги дадоха в малка платнена торбичка. Да, аз непременно щях да се върна. Кога? Как? Още не знаех, но се заклех в себе си, че ще го сторя.

Късно следобед Зорильо се качи на коня си, готов да поемем към Колумбия. Носех сламена шапка. Вървях до коня и го водех за юздата. Всички индианци от селото без изключение бяха скрили лицата си с лявата си ръка, а с дясната си правеха опит да ме задържат. Лали и Зорайма повървяха стотина метра с мен. Помислих, че ще ме целунат на раздяла, когато внезапно двете изпищяха и хукнаха към къщи, без да се обърнат нито веднъж назад.

Не беше трудно да напуснем територията на индианците гуахира — преодоляхме граничните постове около Ла Вела без проблеми. На кон успяхме да изминем само за два дни цялото разстояние, което ни беше отнело толкова време на Антонио и мен. Опасни обаче бяха не само постовете. Предстоеше ни над стокилометровата ивица до Рио Ача — селището, откъдето бях избягал.

С мълчаливата подкрепа на Зорильо направих първия си опит да проведа разговор на испански в един хан, където продаваха храна и напитки. Той каза, че съм се справил добре — силното заекване много помага да се скрие акцентът и изобщо начинът, по който се изразяваш.

Продължихме към Санта Марта. Някъде по средата на пътя Зорильо трябваше да ме остави и да поеме обратно.

И така, Зорильо си отиде. Двамата бяхме решили, че той ще отведе със себе си и двата коня. Защото, ако притежаваш кон, значи имаш свое домакинство, свързан си с определено село и така рискуваш да ти зададат някой и друг неудобен въпрос: „Познавате ли този и този?“, „Как се казва кметът?“, „Какво става с госпожа X?“

Не, по-добре би било да продължа пешком, да пътувам с камион или автобус, а след Санта Марта с влак. Пред всички трябваше да се представям като „forastero“ (чужденец) в този край, който би се хванал на работа където и да е, и би вършил каквото и да е.

Дадох на Зорильо три златни монети от по сто песос, които той ми размени за хиляда песос. Тук добрият работник печелеше средно от осем до десет песос на ден — така че имах достатъчно средства, за да преживявам още дълго. Взех един камион, който стигаше доста близо до Санта Марта — голямото пристанище на стотина километра от мястото, където се разделих със Зорильо. Камионът отиваше да товари кози или козлета — нещо от този род.