Анри Шариер - Пеперудата

— Сигурно значи лека нощ — предположи Матюрет.

В седем сутринта на следващия ден направо в двора ни сервираха прекрасно кафе, което пихме от дървени съдинки. Около осем на оглед мина комендантът. Помолих го да ме пусне да ида до лодката, за да донеса оттам някои необходими вещи. Или не ме разбра какво искам, или се направи, че не ме разбира. Колкото повече го гледах, толкова повече ми приличаше на убиец. На левия си хълбок носеше кожен кобур с малка бутилчица вътре. Извади я, отвъртя капачката и ми я подаде. Това беше първият приятелски жест, затова я поех и отпих. Добре че глътнах съвсем малко, защото силният алкохол щеше да ме изгори. Глътнах го бързо, но се задавих и онзи се захили с глас, мамка му, и омешан с индианска кръв негър!

Около десет пристигнаха няколко цивилни, облечени в бели костюми, с вратовръзки. Бяха шестима или седмина и влязоха в зданието, където, изглежда, се помещаваше дирекцията на затвора. Повикаха ни. Бяха насядали на подредените в полукръг столове, а над тях в стаята властваше огромен портрет на отрупан с отличия бял офицер: „Президенте Алфонсо Лопес де Колумбия“. Единият от господата се обърна на френски към Клузио и го покани да седне. Ние двамата останахме прави. Онзи, който седеше в средата — хилав, с гърбав нос и очила с половинки стъкла, започна да ме разпитва. Преводачът нищо не превеждаше, а накрая каза:

— Господинът, който ви заговори и който ще води разпита ви, е съдията на Рио Ача, останалите негови приятели са старейшините на града. За преводач ще ви служа аз — аз съм хаитянец и поддържам електрическите инсталации в околията. Предполагам, че част от тук присъстващите, може би дори и съдията, разбират по малко френски, макар да не си го признават.

Съдията изслуша този увод с нетърпение и започна своя разпит на испански. Честно и почтено хаитянецът превеждаше въпросите и отговорите.

— Французи ли сте?

— Да.

— Откъде идвате?

— От Кюрасао.

— А преди това?

— От Тринидад.

— И още по-преди?

— От Мартиника.

— Лъжете. Преди седмица нашият консул в Кюрасао беше предупреден, че трябва да охраняваме бреговата ивица, защото шестима бегълци от френската наказателна колония ще се опитат да слязат на наша земя.

— Е, добре, ние сме бегълците от колонията.

— Каторжници от Кайен, значи?

— Да.

— Щом като една толкова благородна страна като Франция ви е заточила толкова далеч и ви е наказала така сурово, значи вие сте много опасни престъпници?

— Може би.

— Крадци или убийци?

— Непредумишлено убийство.

— Значи „матадор“ — то е едно и също. Значи сте убийци? Къде са останалите трима?

— Останаха в Кюрасао.

— Пак лъжете. Оставили сте ги на шестдесетина километра оттук, в областта Кастилета. За щастие и те са били арестувани и след няколко часа ще бъдат доведени тук. Лодката ви крадена ли е?

— Не, подарък ни е от архиепископа на Кюрасао.

— Добре. Ще останете в затвора, докато правителството реши какво да правим с вас. Тъй като сте извършили престъпление, като сте оставили нелегално трима от вашите съучастници на колумбийска земя, а после сте се опитали да избягате в открито море, ви осъждам — вас, понеже сте капитан, на три месеца затвор, останалите на по един месец. И пазете добро поведение, ако не искате да изтърпите физически наказания от тукашните полицаи, които никак не са мекушави. Имате ли да кажете нещо?

— Не, само бих желал да прибера вещите и хранителните продукти, които са на борда на лодката.

— Всичко в нея е конфискувано от митническите власти с изключение на по един чифт панталони, по една риза и по едни обувки за всеки от вас. Останалото е конфискувано, не протестирайте, законът е такъв.

Върнахме се обратно в двора. Съдията веднага беше наобиколен от нещастни местни затворници: „Докторе, докторе!“ Той мина покрай тях, без да им отговори, без да се спре, преизпълнен със съзнанието за собствената си важност. Посетителите излязоха от затвора и се стопиха от погледите ни.

В един докараха останалите трима, качени в камион и придружавани от седем-осем въоръжени мъже. Изсулиха се с куфарите си. Влязохме заедно с тях в помещението.

— Каква чудовищна грешка допуснахме и ви принудихме да я допуснете и вие — изстена Бретонеца. — Не заслужаваме прошка, Папийон. Ако искаш, на, убий ме — няма да се дърпам. Никакви мъже не сме, а педерасти. Сторихме го, защото се бояхме от морето, а доколкото успях да опозная Колумбия и колумбийците, опасностите на морето са шегичка в сравнение с това да попаднеш в ръцете на тези симпатяги. Заради затишието на вятъра ли ви пипнаха?