Анри Шариер - Пеперудата

Чакай, и чакай… Ония тримата изчезнаха, след като помахаха за сбогом с една бяла кърпичка. Мамка му и вятър! Де го вятъра, да ни отлепи от тоя колумбийски бряг, който е такова изпитание за нас! В крайна сметка не знаехме дали връщат или не избягалите затворници. При всички случаи и тримата предпочитахме сигурността на Британски Хондурас пред неизвестността на Колумбия. Вятърът се надигна чак в три следобед и едва тогава се появи възможност да потеглим. Опънах всички платна и лодката заплава, може би приведена прекалено много напред. Трябва да сме плавали около два часа, когато видяхме да се приближава към нас моторница, пълна с хора, които изстреляха няколко предупредителни залпа във въздуха, за да ни накарат да спрем. Вместо да се подчиня, аз надух още повече платната, опитвайки се да изляза в открито море извън териториалните води. Абсолютно невъзможно. След не повече от час и половина преследване мощната моторница успя да ни настигне. Притиснати от десетина въоръжени с пушки мъже, ние се видяхме принудени да се предадем.

Всичките тия войници или ченгета, които ни бяха пипнали, изглеждаха по един и същи начин: мръсни гащи, които някога са били бели, изпокъсани памучни фланели, които със сигурност не са познали пране, и боси крака. Изключение правеше „командирът“ — беше по-добре облечен и по-чист. Ако и да бяха зле облечени, поне бяха въоръжени до зъби: тъпкан с куршуми патрондаш вместо колан, добре поддържани войнишки пушки и като връх на всичко — ножници за огромни кинжали с удобни ръкохватки. Тоя, когото наричаха „командир“, имаше мутрата на метис убиец. Носеше револвер, окачен също на пълен с куршуми патрондаш. Тъй като говореха само испански, не разбрахме какво искат да ни кажат, но нито погледът, нито жестовете, нито тонът им бяха доброжелателни — всичко излъчваше враждебност.

Пътя от пристанището до затвора изминахме пешком, като прекосихме селището (то се оказа именно Рио Ача), заобиколени от шестима от въпросните негодяи, плюс трима, които вървяха на два метра напред с насочени към нас пушки. С две думи, посрещането ни не бе от най-радушните.

Стигнахме до затворнически двор, обграден с ниска стена. В него седяха или стояха прави двадесетина брадясали и мръсни затворници. Те също излъчваха враждебност. „Вамос, вамос.“ Разбрахме какво искат да кажат — да вървим, да вървим. Точно това не беше най-лесното нещо за нас, тъй като Клузио, макар вече да се чувствуваше по-добре, все още стъпваше само върху желязото на гипсирания си крак, така че не можеше да подтичва. Тук с компаса и шушляка в ръка към нас се присъедини „командирът“, който беше изостанал от групата. Дъвчеше от нашите бисквити, потопени в нашия шоколад, и ние на секундата разбрахме, че ще ни оберат до шушка. По-късно се разбра, че не сме се излъгали. Затвориха ни в някакво гадно помещение с дебели решетки на прозореца. По земята имаше разпръснати дъски с нещо като дървени възглавници от едната страна — това им бяха леглата. „Французи, французи“ — прошепна през прозореца един затворник в момента, в който полицаите ни заключиха и си тръгнаха.

— Какво искаш?

— Французи, не добро, не добро!

— Кое не е добро?

— Полиция.

— Полицията ли?

— Да, полиция — не добро.

И си замина. Здрачи се и помещението остана да се осветява от една електрическа лампа — явно със слаб волтаж, тъй като светеше много слабо. Около ушите ни свиреха комари, напъхваха се дори в носовете ни.

— Е, на ти сега — добре се наредихме! Скъпо ще ни струва, дето приехме да оставим на брега ония трима глупаци.

— Чакай бе, какво искаш. Не можехме да предвидим. Бедата е, че не се надигна вятър.

— Ами ти прекалено много се приближи към брега — подметна Клузио.

— Млъкни! Не е сега моментът да се самообвиняваме или да се обвиняваме един друг. Сега трябва да стиснем зъби. Трябва да бъдем по-сплотени от когато и да било.

— Прощавай, Папи, прав си. Вината е ничия.

Боже господи, би било прекалено несправедливо бягството ни да завърши така след толкова много борба. Не ни пребъркваха. Носех патрона си в джоба — побързах да го преместя в себе си. Клузио направи същото. Добре постъпихме, че не пропуснахме да го сторим. Всъщност този патрон беше един наистина малко обемист, но непромокаем портфейл, който лесно можехме да пазим направо в организма си. Часовникът ми показваше осем вечерта. Раздадоха ни по едно голямо колкото юмрук парче кафява нерафинирана захар и три увити в нещо като кесии порции разкашкан ориз, варен само с вода и сол. „Буенос ночес!“