Анри Шариер - Пеперудата

— Чакаме да бъдем качени един след друг на танкери.

— Колко души от групата ви заминаха вече по този начин?

— Все още никой.

— Хм, какво ще речете за това, господин комендант? Отговорете ми, ако обичате, на френски — вие добре владеете този език.

— Губернаторът, монсеньор, най-искрено искаше да помогне на тези хора и му дойде наум, че може да се използва една подобна формула, но трябва искрено да ви призная, че до ден-днешен нито един капитан на кораб не е приел да вземе на борда си някой от тях — главно поради причината, че нямат паспорти.

— Ето оттук трябва да започнем. Не би ли могъл губернаторът да им издаде извънредни паспорти?

— Не знам. Никога не сме обсъждали този въпрос.

— Вдругиден ще произнеса проповед за вас. Бихте ли искали да се изповядате утре следобед? Ще се наема да ви изповядам лично, за да ви помогна да получите от Всевишния прошка за греховете си. Ще ги доведете при мен в катедралата в три часа. Възможно ли е?

— Да.

— Бих искал да пристигнат с такси или частна кола.

— Ще ги придружа лично, монсеньор — увери го доктор Наал.

— Благодаря, синко. Деца мои, не мога нищо да ви обещая. Освен едно-единствено нещо, за което обаче гарантирам: от този момент нататък ще се старая да ви помагам с всички сили.

Като видяхме, че Наал и Бретонеца един след друг му целуват пръстена, ние също докоснахме с устни пръстена на владиката и го придружихме до колата му, която беше паркирана в двора.

На другия ден всички се изповядахме при него. Аз бях последен.

— Хайде, дете мое, започни първо с най-големия си грях.

— Първо, отче, аз не съм кръстен, но един свещеник в затвора във Франция ми каза, че независимо от това дали сме кръщавани или не, всички ние сме божии чеда.

— Прав е бил. Хайде ще излезем от изповедалнята и ще ми разкажеш всичко поред.

Разказах му подробно за целия си живот.

Дълго, търпеливо и много внимателно се вслушва в разказа ми духовният принц. Той задържа ръцете ми в своите, поглеждаше ме често в очите, а от време на време, когато се запъвах в мъчителни за разказване неща, навеждаше очи, за да помогне на изповедта ми. Този шестдесетгодишен свещеник имаше толкова чисто лице и очи, че излъчваше нещо детинско. Кристалната му и сигурно изпълнена с безкрайна доброта душа осветяваше всяка негова черта и светлосивият му поглед проникваше в мен като балсам върху рана. Кротко, много кротко, държейки все още ръцете ми в своите, той ми заговори тихо, почти шепнешком:

— Понякога Господ кара своите чеда да понасят злобата човешка, за да може оня, когото Той е избрал за жертва, да излезе от изпитанието по-силен и по-благороден от всякога. Виждаш ли, сине мой, ако ти не беше принуден да понесеш своя кръст, ти никога не би могъл да се издигнеш толкова високо и да се доближиш така плътно до Божията правда. Бих казал дори, че хората, системата, колелцата от онази ужасна машина, която те е смазала, премного злите човеци, които по някакъв начин са те измъчвали и клеветили, са ти направили най-голямата възможна услуга. Те са събудили в теб нов дух, по-извисен от предишния, и ако днес ти усещаш кое е честно, добро и милозливо, ако имаш нужната сила, за да превъзмогнеш всички препятствия и да се извисиш, го дължиш именно на тях. Тези идеи за отмъщение, желанието ти да накажеш всекиго според мъката, която ти е причинил, не могат да намерят почва в душа като твоята. Ти си призван да спасяваш хората, а не да им причиняваш зло, дори ако мислиш, че това зло е справедливо. Господ Бог е бил милостив към теб, той ти е рекъл: „Помогни си сам и аз ще ти помогна!“ Той ти е помагал във всичко и дори ти е позволил да спасиш други същества и да им покажеш пътя към свободата. Най-вече недей мисли, че сторените от теб грехове са чак толкова тежки. Има много хора, поставени високо в обществото, които са виновни за далеч по-тежки простъпки от твоите. Само че те не са имали възможността да се извисят като теб чрез наказание, наложено от човешкото правосъдие.

— Благодаря, отче. Вие ми направихте едно добро за цял живот. Никога не ще го забравя — и аз целунах ръцете му.

— Ти ще поемеш отново на път, синко, и ще срещнеш нови беди. Бих искал да те кръстя, преди да заминеш. Съгласен ли си?

— Отче, нека засега да остана такъв, какъвто съм. Татко ме възпита без религия. Той има златно сърце. Когато мама почина, той съумя да възприеме някои нейни жестове, думи, прояви на внимание, за да може да ме обича по-добре. Имам чувството, че ако се кръстя, ще извърша нещо като предателство срещу него. Оставете ме, докато бъда напълно свободен, с утвърдена самоличност и нормален начин на живот — тогава ще му пиша и ще го питам дали бих могъл да отстъпя от неговите възгледи и да се кръстя, без да го нараня.