Анри Шариер - Пеперудата

— Пари цигари?

— Не. Тютюн, хартия и кибрит.

След няколко минути той се върна, като носеше всичко това заедно с димящи кани, пълни с горещ шоколад и какао. Всеки пи от тях в големите глинени чаши, които затворникът донесе.

В следобедните часове дойдоха да ме извикат. Върнаха ме обратно в кабинета на началника на полицията.

— Губернаторът ми нареди да ви оставя да се разхождате свободно в очертанията на двора на затвора. Предупредете другарите си да не се опитват да избягат, защото последствията от това ще бъдат тежки за всички ви. Тъй като сте капитан, вие ще имате право да излизате в града за по два часа всяка сутрин от десет и всеки следобед от три до пет. Имате ли пари?

— Да, английски и френски.

— Един цивилен полицай ще ви придружава навсякъде по време на разходките ви.

— Какво ще правят с нас?

— Мисля, че ще се постараем да ви качим един по един на танкери от различни държави. Тъй като в Кюрасао се намира една от най-големите рафинерии в света, която преработва венецуелския петрол, тук всеки ден влизат и излизат от пристанището по двадесет, двадесет и пет танкера от най-различни страни. За вас това ще е възможно най-доброто решение, защото ще имате възможност да се прехвърлите в други страни без какъвто и да било проблем.

— Кои страни имате предвид? Панама, Коста Рика, Гватемала, Никарагуа, Мексико, Канада, Куба, САЩ, държавите с английско законодателство?

— Не, това е невъзможно. В Европа — също. Спокойно, имайте ни доверие, оставете ни да се погрижим за вас и да ви помогнем да започнете живота си отначало.

— Благодаря, господин началник.

Предадох всичко точ в точ на момчетата. Клузио, най-изпеченият мошеник между всички нас, кимна към мен:

— Ти какво мислиш за това, Папийон?

— Още не знам, боя се да не е някоя партенка, за да ни накарат да кротуваме и да не правим опити за бягство.

— Аз пък се боя, че ти имаш право — отвърна той.

Бретонеца хвана вяра на прекрасните обещания. Онзи другият, с ютията, беше направо във възторг:

— Няма повече лодки, няма повече опасности, сега ни е в кърпа вързано. Всеки си отплува с по някой тлъст танкер на майната си и съвсем легално си се скатаваме в различни държави.

Льору беше на същото мнение.

— А ти какво ще кажеш, Матюрет?

И това деветнадесетгодишно хлапе, тоя жълтоустко, станал каторжник по случайност, това момченце с лице, по-нежно отколкото на жена, каза с мекия си глас:

— И вие си въобразявате, че тези твърдоглави полицаи ще изработят за всеки от нас по едни фалшиви документи за самоличност? Аз не вярвам. Най-многото могат да си затворят очите и да ни оставят да се изнижем и един по един да се качим нелегално на някой отплуващ танкер — не повече от това. А и него биха направили, за да се отърват от нас без много главоболия. Това е моето мнение. Не вярвам аз на тази история.

Аз излизах в редки случаи, обикновено сутрин, за да правя някои покупки. Вече от цяла седмица бяхме тук и нищо ново не се беше случило. Започнахме да се изнервяме. Един следобед видяхме три кюрета да обикалят килиите и останалите помещения, заобиколени от полицаи. Задълго се спряха в най-близката до нас килия, където се намираше един негър, обвинен в изнасилване. Тъй като предположихме, че ще минат и при нас, влязохме обратно в помещението и всеки седна на своето легло. И наистина — ето ги и тримата, придружени от доктор Наал, началника на полицията и един облечен в бяло, целият със златни нашивки, който трябва да беше офицер от Марината.

— Монсеньор, това са французите — каза на френски началникът на полицията. — Досега поведението им е било примерно.

— Здравейте, деца мои. Да седнем на пейките около тази маса. Така ще ни бъде по-удобно да разговаряме.

Седнаха всички, включително и придружителите на владиката. От двора донесоха една табуретка, която стоеше пред нашата врата, и я сложиха в края на масата, така че владиката да може да ни вижда добре.

— Почти всички французи са католици. Има ли сред вас някой, който да не е? — Никой не вдигна ръка. Аз реших, че свещеникът от Консиержери почти ме беше кръстил, така че също можех да се смятам за католик.

— Приятели мои, аз съм от френски произход, казвам се Иреней дьо Брюн. Предците ми са били протестанти — хугеноти, принудени да избягат в Холандия по времето, когато Катерина дьо Медичи ги преследвала до смърт. Така че и аз нося френска кръв, сега съм владика на Кюрасао — град, в който има повече протестанти, отколкото католици, но в който католиците най-ревностно изповядват своята вяра. И така, в какво положение се намирате вие?