Анри Шариер - Пеперудата

Независимо от всичко, бяхме живи и върху твърда земя — на завет от вълните. На разсъмване успяхме да си приберем мушамата и аз се върнах на лодката, която започваше напълно да се разпада. Успях да изтръгна прикования на задната пейка компас. В цялата околност не се виждаше жива душа. Потърсихме източника на онези светлини, по които се насочихме — по-късно разбрахме, че става дума за прожектори, сигнализиращи на рибарите, че мястото е опасно. Поехме към вътрешността на непознатата местност. Наоколо се виждаха само кактуси — огромни кактуси и магарета. По едно време додрапахме до някакъв кладенец — страшно уморени, защото двама по двама се редувахме да носим Клузио на столче. Около кладенеца се търкаляха изсушени трупове на магарета и кози. Той самият беше пресъхнал, а крилете на вятърната мелница, която навремето е изпомпвала вода от него, сега се въртяха на празен ход. Наоколо ни жива душа — само магарета и кози.

Напредвайки, стигнахме до малка къщурка, чиито отворени врати ни приканваха да влезем. Извикахме „Ало, ало!“ Никакъв отговор. Върху камината намерихме платнена торба, завързана с въже — аз взех да я отворя. В момента, в който я отварях, въжето се скъса и се оказа, че е пълна с флорини — холандски пари. Ясно, значи се намирахме на холандска територия — в Бонер, Кюрасао или Аруба. Върнахме торбата на мястото й, без да вземем и стотинка от нея, потърсихме вода и всеки от нас пи от черпака. И отново пустош — никой в къщата или в околността. Бяхме потеглили отново — много бавно заради Клузио, когато един стар форд ни препречи пътя.

— Да не сте французи?

— Да, господине.

— Бихте ли се качили в колата.

Настанихме Клузио върху коленете на тримата, които седяха на задната седалка. Аз седнах до шофьора, а Матюрет до мен.

— Корабокрушенци ли сте?

— Да.

— Удавени има ли?

— Не.

— Откъде идвате?

— Тринидад.

— А преди Тринидад?

— Френска Гвиана.

— Каторжници или заточени?

— Каторжници.

— Аз съм доктор Наал, собственик съм на това парче земя, което е полуостров, залепен за Кюрасао. Нарича се Магарешкият остров. Тук магаретата и козите се прехранват, като опасват онези кактуси с дългите бодли, дето народът ги нарича „Госпожиците на Кюрасао“.

— Това не ще да е много ласкателно за истинските госпожици на Кюрасао — викам му аз.

Едрият дебел господин се разсмя с глас. Задъханият форд, който хъркаше като астматик, спря от само себе си. Посочих към стадото магарета:

— Ако колата я закъса съвсем, има кой да ни тегли.

— Абе, имам нещо от рода на ярем в багажника, само че номерът е да пипнеш две и да им го нахлузиш едновременно. Хич не е лесно.

Дебеланкото отвори капака и веднага стана ясно, че при друсането се е откачила жицата, която свързва свещите. Преди да се качи обратно в колата, той се огледа наоколо доста разтревожен. Поехме отново и след като дълго се люшкахме по изровените пътища, излязохме пред бяла бариера, която ни пречеше да продължим. Зад нея се виждаше бяла къщурка. Докторът поговори на холандски с някакъв чисто облечен негър със светла кожа, който на всяка дума повтаряше: „Я, мастър, я, мастър“. След което се обърна към нас и каза:

— Заповядах на този човек да ви прави компания и да ви почерпи, ако сте жадни, докато се върна. Слезте от колата, ако обичате.

Слязохме и се разположихме на тревата пред камионетката на сянка. Кашлюк, кашлюк, фордът се отдалечи. Едва беше изминал петдесетина метра и негърът ни рече на папиаменто — холандски диалект от Антилските острови, състоящ се от английски, холандски, френски и испански думи, че неговият господар доктор Наал е тръгнал да вика полицията, понеже много се бои от нас и че го е предупредил самият той много да внимава, защото сме избягали крадци. Бедният мулат се чудеше на каква маймуна да се направи, за да ни угоди. Приготви ни кафе — доста редичко, но подходящо за тази жега. Чакахме повече от час, докато накрая пристигна някакъв камион, приличен на купа за салата, с шестима полицаи, облечени по немски, и една отворена кола, карана от шофьор в полицейска униформа, а на задната седалка — трима господа, сред които и доктор Наал.

Слязоха всичките и най-нисичкият, който имаше мутрата на току-що подстригано кюре, се обърна към нас:

— Аз съм началникът на службата за сигурност на остров Кюрасао. Тази ми отговорност ме задължава да ви арестувам. Извършвали ли сте от стъпването си на острова до този момент някакво престъпление и какво? Кой от вас е извършителят?