Анри Шариер - Пеперудата

През нощта от четвъртото денонощие се развихри страхотна буря. Беше нещо наистина ужасяващо. Най-лошото беше, че вълните не следваха една и съща посока. Често се блъскаха и поглъщаха една друга. Някои от тях високи, други малки — човек не можеше да се ориентира. Никой не продумваше с изключение на Клузио, който се провикваше от време на време: „Дръж се, приятелю! И с тази ще се справиш, както с останалите!“ или „Внимавай, една изскача изотзад!“. Понякога вълните, ръмжейки, налитаха отстрани, целите в пяна. Както и да е — преценявах скоростта им и успявах да предвидя навреме под какъв ъгъл ще ме ударят. И тогава внезапно като изневиделица зад кърмата на лодката изскачаше в целия си ръст нова вълна. На няколко пъти водните масиви се разбиваха върху раменете ми и, разбира се, се изливаха в лодката. Останалите петима не преставаха да изгребват водата с тенджери и тенекиени кутии. Въпреки всичко аз в нито един момент не позволих да се напълни повече от една четвърт от лодката, така че ние фактически не бяхме изправени пред риска от потапяне. Целият този панаир продължи през половината от нощта — почти седем часа. Дъждът ни попречи да видим слънцето преди осем сутринта.

Когато бурята утихна, всички ние с радост посрещнахме блестящото утринно слънце. Първата ни работа — по едно кафе. Парещо кафе с мляко „Нестле“ и моряшки сухари, които са твърди като желязо, но веднъж потопени в кафето, стават чудесни. Бях скапан след нощната битка срещу стихията, не издържах повече и въпреки че вятърът все още оставаше силен, а вълните — високи и непокорни, помолих Матюрет да ме замести за малко. Исках да поспя. Не бяха минали и десет минути, откак легнах, когато Матюрет се остави една вълна да го изненада отстрани и да наводни три четвърти от лодката. Всичко плуваше във вода — кутиите, печката, завивките… Потопен до кръста, успях да стигна до кормилото и да го завъртя тъкмо навреме, за да избегнем една разпенена вълна, която се беше устремила право срещу нас. С един замах извъртях срещу нея задницата на лодката, така че тя не можа да ни залее, а ни тласна много силно, поне десет метра напред.

Всички изгребваха водата. Казанът, с който си служеше Матюрет, изхвърляше по петнадесет литра наведнъж. Никой не се грижеше да прибира каквото и да било, всички бяха обхванати от трескавата мисъл да изгребват, да изгребват колкото се може по-бързо водата, която правеше корабчето ни толкова тежко и безпомощно срещу вълните. Трябва да призная, че тримата новаци се представиха добре. Бретонеца дори в един момент, когато вълните му изтръгнаха тенекията, взе съвсем сам решението да излее бъчонката с вода, за да облекчи лодката, и без никакво усилие я обърна през борда. Два часа по-късно всичко беше изсушено, но бяхме изгубили завивките, примуса, печката, торбите с дървени въглища, тубата с газ и бъчонката с вода — единствено нея доброволно.

Беше вече по обяд, когато, решавайки да си сменя панталоните, забелязах, че вълните са отнесли и малкото ми куфарче, както и две от трите мушами. Съвсем на дъното на лодката открихме две бутилки ром. Бяхме изгубили или намокрили всичкия тютюн, тютюневите листа бяха изчезнали заедно с кутията от бяло желязо. Казах:

— Копелета, първо по една глътка ром, и то в добра доза, а после ще отворим сандъка със запасите, за да видим на какво можем да разчитаме. Има плодови сокове — това добре. Ще си ги разпределим на порции вместо вода. Има кутии с маслени бисквити — изпразнете една от тях и направете от нея печка. Ще наредим консервените кутии на дъното на лодката и ще накладем огън от дъските на сандъка. С основание всички си изкарахме акъла, но сега опасността премина. Всеки от нас трябва да се съвземе и да бъде на висотата на положението. Оттук нататък да не съм чул някой да казва „Жаден съм“, да не съм чул някой да казва „Гладен съм“ или „Пуши ми се“. Разбрано?

— Да, Папи, разбрано.

Всички се държаха добре, а Провидението укроти вятъра и ни позволи да си сготвим супа от консерва с говеждо. С по едно канче супа, в което топяхме моряшките сухари, успяхме да си подложим вкусно и топло в стомасите до следващия ден. Сварихме и по съвсем малко зелен чай за всеки. Сред запасите намерихме кашон цигари — двадесет и четири малки пакета с по осем цигари. Останалите петима решиха само аз да имам правото да пуша, за да се държа буден, и за да няма повод за завист, Клузио се отказа той да ми пали цигарите, а само ми подаваше огънче. Благодарение на това разбирателство между нас не възникнаха никакви неприятни инциденти.