Анри Шариер - Пеперудата

— Какво имаш предвид? — запита баща й.

— Британски Хондурас. Губернаторът ми е кръстник.

Погледнах приятелите си и произнесох:

— Посока Британски Хондурас!

Ставаше дума за едно английско владение, което на юг граничеше с Хондурас, а на север с Мексико.

Целият остатък от следобеда посветихме на това да уточняваме пътя си. Маргарет и майка й ни помагаха. Първи етап — от Тринидад до Кюрасао хиляда километра. Втори етап — от Кюрасао до някой остров по пътя ни. Трети етап — Британски Хондурас.

Тъй като никога не се знае какво може да ти се случи по море, решихме, че освен продуктите, които полицията ще ни даде, в една специална каса ще носим и запас от консерви — месо, зеленчуци, мармалад, риба и прочие. Маргарет ни обясни, че за супермаркета „Салвагори“ ще бъде истинско удоволствие да ни подари тези консерви.

— Ако пък те не щат — добави простичко тя, — мама и аз ще ви ги купим.

— О, не, госпожице.

— Стига, Анри.

— Не, в никакъв случай. Ние имаме пари и не би било редно да злоупотребяваме с щедростта ви при положение, че можем спокойно сами да си купим тези провизии.

Лодката ни беше закотвена в Порт ъф Спейн, приютена до един военен кораб. Разделихме се, като се уговорихме да се видим още веднъж преди окончателното ни отплаване. Всяка вечер излизахме точно в единадесет. Клузио сядаше на някоя пейка на най-оживения площад и ние с Матюрет се редувахме да му правим компания, докато другият се шляе из града. Изминаха десет дни, откак бяхме пристигнали. Благодарение на желязната пета, която му бяха прикрепили към гипса, Клузио можеше криво-ляво да се придвижва. Научихме как се стига до пристанището с трамвай. Често отивахме там следобед и редовно вечер. В няколко кръчми вече ни познаваха и почти ни бяха осиновили. Полицаите отпред ни поздравяваха, всички знаеха откъде сме дошли, но никой никога не намекваше за това. Забелязахме обаче, че кръчмарите, които ни познават, ни взимат за храната и пиенето по-евтино, отколкото на моряците. Същото беше и с мацките. Обикновено когато сядаха на масата на моряци, офицери или туристи, те непрекъснато се наливаха, като ги караха да харчат колкото се може повече. В кръчмите, където имаше дансинги, те не ставаха никога да танцуват, без да са гаврътнали преди това няколко чашки. С нас обаче се държаха съвсем различно. Сядаха за дълго и трябваше насила да ги караме да пийнат нещо. Ако накрая приемеха, си поръчваха бира или уиски със сода, вместо някое миниатюрно коктейлче. Всичко това ни радваше, защото по този начин ни подсказваха, че разбират в какво положение сме и че искрено ни съчувстват.

В това време лодката беше пребоядисана и бордът й вдигнат с още десет сантиметра. Заздравихме и кила. Отвътре ребрата й не бяха пострадали и лодката си беше съвсем здрава. Сменихме мачтата с една по-висока, но по-лека от предишната, а платната, ушити от брашнени чували, бяха заменени с хубаво платно в охрен цвят. В местното управление на Марината един капитан на кораб ми връчи добре разграфен компас и ми обясни как с него и с помощта на картата мога да се ориентирам къде приблизително се намираме. За да стигнем до Кюрасао, трябваше да поемем посока запад и четвърт север.

Капитанът ме запозна с един офицер от Марината, който служеше като командир на учебния кораб „Тарпон“ и който ми предложи на следващия ден около осем сутринта да поизляза малко с лодката извън пристанището. Не схванах идеята му, но обещах. Идния ден точно в уречения час цъфнахме в Марината с Матюрет. Едно моряче се качи на лодката с нас и аз напуснах пристанището при благоприятен вятър. Два часа по-късно, докато се лашкахме ту в посока към пристанището, ту напред към открито море, пред нас изскочи военен кораб. Целият екипаж плюс офицерите се бяха подредили на палубата — всички облечени в бяло. Като минаваха покрай нас, извикаха „Ура!“, обърнаха се кръгом и два пъти спуснаха и издигнаха знамето си. Това беше някакъв официален поздрав, чийто смисъл не успях да разбера. Върнахме се на пристанището — военният кораб вече се беше залепил до кея. Привързахме и нашата лодка. Морякът направи жест да го последваме и ние се качихме на борда, където командирът ни чакаше горе на мостика. Бяхме поздравени с едно изсвирване на сирената и след като ни представиха на офицерския състав, минахме покрай строените юнги и подофицери, които отдадоха чест. Командирът им каза няколко думи на английски, след което те разпуснаха редиците. Един млад офицер ми преведе, че командирът е обяснил на учениците от екипажа колко голямо уважение заслужаваме като моряци, задето с малката си лодка сме направили целия онзи дълъг преход и че ни предстои още по-дълъг и опасен път. Благодарихме на командира за тази висока чест. Той ни подари три моряшки мушами, които по-късно ни дойдоха много добре. Бяха черни и непромокаеми с големи ципове и качулки.