Анри Шариер - Пеперудата

Натисна звънеца и извика някакъв цивилен. Той записа декларацията ни в една стая, в която няколко полицаи и цивилни тракаха на пишещи машини.

— Защо дойдохте в Тринидад?

— За да си отпочинем.

— Откъде идвате?

— От Френска Гвиана.

— По време на бягството си извършихте ли някакво престъпление, предизвикващо телесни повреди или смъртта на определено лице?

— Никого не сме наранявали сериозно.

— Откъде знаете?

— Научихме го, още преди да отплаваме.

— Възраст, съдимост според френските закони? (И т.н.) Господа, имате от петнадесет до осемнадесет дни, за да си починете тук. В рамките на този срок можете да правите каквото желаете. Предупредете ни, ако промените адреса на местопребиваването си. Аз съм сержант Уили. Ето ви визитната ми картичка — единият телефон е служебният, а другият — домашният. Каквото и да ви се случи, ако имате нужда от мен, позвънете незабавно. Ние сме сигурни, че ще оправдаете доверието, което ви оказваме. Убеден съм, че ще се държите добре.

Веднага след това господин Боуен ни заведе в клиниката. Клузио много ни се зарадва. Ние не му разказахме нищо за предишната нощ, която изкарахме в града. Казахме му само, че са ни оставили да ходим свободно където си пожелаем. Той страшно се учуди и запита:

— Ама без ескорт ли?

— Да, без ескорт.

— А стига бе! Те били странни типове тия ростбифи.

Боуен, който беше отишъл да посрещне доктора, се върна заедно с него.

— Кой ви намести костта, преди да ви стегнат крака с дъските? — запита той.

— Аз и един, дето сега го няма.

— Направили сте го толкова добре, че не е нужно да трошим крака отново. Счупеният пищял е много добре наместен. Ние само ще го гипсираме и ще му сложим желязо отдолу, за да можете да ходите по малко. Как предпочитате — да останете тук, или да идете при другарите си?

— Да ида при тях.

— Е добре, утре сутринта ще можете да го направите.

Скъсахме се да благодарим. Господин Боуен и докторът се оттеглиха и ние изкарахме останалата част от предобеда и малко след това с нашия приятел. Голяма беше радостта ни, когато на следващия ден се озовахме и тримата заедно в нашата стая в приюта — с широко отворен прозорец и пуснати вентилатори, които да разхлаждат въздуха. Хвалехме се един друг, че изглеждаме добре и спретнати в новите си дрехи. Когато усетих, че разговорът започва да клони към миналото, казах:

— Миналото сега трябва да го забравим колкото се може по-бързо и да гледаме към настоящето и бъдещето. Накъде сме тръгнали? Към Колумбия? Панама? Коста Рика? Трябва да попитаме Боуен в кои страни има шанс да ни приемат.

Звъннах на Боуен в бюрото му, но той не беше там. Тогава го потърсих у тях в Сан Фернандо и попаднах на дъщеря му. Разменихме си по няколко учтиви думи и тя каза:

— Мосю Анри, точно до приюта на Рибния пазар спират автобуси, които пътуват до Сан Фернандо. Защо не дойдете да прекарате следобеда у нас? Хайде, ще ви чакаме.

И ето че тримата пътувахме към Сан Фернандо. Клузио изглеждаше превъзходно в полувоенната си бежова униформа.

Завръщането в дома, където ни посрещнаха с толкова добрина, развълнува и трима ни. Явно двете жени разбраха чувствата ни, защото едновременно ни приветстваха: „Ето ви отново вкъщи, драги приятели. Разполагайте се удобно“. И вместо да ни викат „мосю“, всеки път, когато се обръщаха към нас, ни наричаха с малките ни имена: „Анри, бихте ли ми подали захарта? Андре (на Матюрет името му беше Андре), искате ли още пудинг?“

Госпожа и госпожица Боуен, надявам се, че Господ ви е възнаградил заради добрината, която проявихте към нас, и че вашите благородни сърца са познавали само радост до края на живота ви заради радостта, с която дарихте нас.

Разговаряхме с тях и разстлахме една карта на масата. Разстоянията се оказаха огромни — хиляда и двеста километра ни деляха от първото колумбийско пристанище Санта Марта; две хиляди и сто километра до Панама; две хиляди и петстотин до Коста Рика. По едно време се върна и господин Боуен:

— Телефонирах до всички консулства и нося добра новина — ще можете да спрете за няколко дни и в Кюрасао, за да си починете. Колумбия няма установено отношение към бегълците. Доколкото консулът знае, досега не е имало случай в Колумбия да пристигнат избягали по море. Същото се отнася и до Панама, и до останалите страни.

— Аз знам едно сигурно място за вас — заяви Маргарет, дъщерята на господин Боуен. — Но е много далеч оттук, най-малко на три хиляди километра.