Анри Шариер - Пеперудата

Индусът, който прислужваше, разбра, че за всичко трябва да се пита капитанът и се обърна към мен:

— А защо не пуснете костенурките на свобода?

— Костенурки ли имате? — запита момичето. — Хайде да идем да ги видим.

Тръгнахме към лодката. По пътя едно малко индусче без притеснение ме хвана за ръката. „Good afternoon“ — добър ден, ни приветстваше всеки от пъстрата тълпа. Извадих двете костенурки.

— Какво да правим с тях? Да ги пуснем ли в морето? Или искате да си играете с тях в градината?

— Басейнът в дъното е с морска вода. Ще ги пуснем там, така ще имаме спомен от вас.

— Дадено.

Раздадох на хората, които се бяха насъбрали, всички провизии от лодката, с изключение на компаса, тютюна, буренцето, ножа, брадвата, одеялата и пистолета, който скрих между тях, без никой да го забележи.

В пет часа пристигна господин Боуен.

— Господа, всичко е уредено. Аз сам ще ви закарам до столицата. Първо ще отведем ранения в клиниката, а после ние ще отидем до приюта.

Настаних Клузио на задната седалка на колата. Тъкмо се готвех да благодаря на момичето, когато майка й се приближи с куфар в ръка и рече:

— Приемете, моля ви, няколко вещи на съпруга ми, които ви предлагаме от все сърце.

Какво можехме да кажем пред проявата на толкова човечност и доброта? „Благодаря, безкрайно ви благодарим.“ И ние потеглихме с колата, чието кормило беше от дясната страна. Пристигнахме в клиниката към шест без петнадесет. Наричаше се Сент Джордж. Болногледачите качиха Клузио на носилка до стаята му, в която имаше и един седнал на леглото си индус. Пристигна и докторът. Той се ръкува с Боуен, а после и с нас. Не говореше френски, но накара да ни преведат, че тук ще се грижат добре за Клузио и че можем да го посещаваме винаги, когато поискаме. Пообиколихме с колата на Боуен града и останахме удивени от светлините му, от пълните с автомобили и велосипеди улици. Бели, черни, жълти, индуси, мулати се срещаха и разминаваха из улиците на този изграден от дърво град, наречен Порт оф Спейн. Най-сетне пристигнахме в приюта на Армията на спасението — един дом, чийто приземен етаж беше от камък, но всичко останало — от дърво. Приютът беше разположен насред добре осветен площад — успях да прочета името му — Fish market (Рибният пазар). Капитанът на армията ни посрещна заедно с целия си щаб — мъже и жени. Той говореше френски слабо, а всички останали се обръщаха към нас на английски, който ние не разбирахме, но лицата им бяха така усмихнати, а очите толкова приветливи, че веднага се разбираше колко мили неща ни казват.

Заведоха ни в една стая с три легла на втория етаж — третото легло беше предвидено за Клузио. До стаята имаше и баня със сапун и хавлия на наше разположение. След като ни посочи стаята, капитанът каза:

— Ако искате да хапнете, да знаете, че вечерята се сервира за всички в седем часа, значи след половин час.

— Не, не сме гладни.

— Ако искате да се поразходите из града, ето ви два антилски долара, за да си поръчате по едно кафе или чай или пък да хапнете сладолед. Гледайте най-вече да не се загубите. Като тръгнете да се връщате, питайте за пътя само с две думи: „Salvation army, please?“.

Само десет минути по-късно ние вече бяхме на улицата, ходехме по тротоарите, разминавахме се с хората, никой не ни обръщаше внимание и ние дишахме с пълни дробове, развълнувани от първите си свободни крачки из града. Доверието, което проявяваха непрекъснато към нас, оставяйки ни да се движим на свобода из този доста голям град, не само ни помагаше да вярваме в себе си, но и ни караше още по-силно да осъзнаем, че е невъзможно да излъжем това доверие. Двамата с Матюрет вървяхме бавно, в центъра на тълпата. Блъскайки се в разминаващите се хора, ние потънахме в тази тълпа, станахме част от нея. Намъкнахме се в един бар и си поръчахме две бири. Изглежда толкова просто да кажеш: „Two beers, please“, толкова естествено. И въпреки това ни се струваше, че изживяваме някаква приказка, когато индуското момиче със златна обичка на носа ни поиска, след като сервира: „Половин долар, сър.“ Перлената й усмивка, големите кадифени очи, леко издължени в краищата, черните коси, които падаха по раменете, полуотвореният й корсаж, който показваше горната част на гърдите й и подсказваше колко красиво е останалото — всичко това беше всекидневие за останалите, но на нас ни изглеждаше като нечуван разкош. Чакай, Папи, това не може да го бъде, просто е невъзможно толкова бързо да се превърнеш от жив труп, от доживотен каторжник в свободен човек!