Анри Шариер - Пеперудата

Матюрет плати и му остана само още половин долар. Бирата беше прекрасно охладена и той предложи: „Какво ще кажеш за още по една?“ Този втори тур ми се стори не съвсем в реда на нещата.

— Чакай сега, няма и половин час, откак си на свобода, и вече смяташ да се натряскаш.

— Ама моля те, Папи, нека не преувеличаваме! Има разлика между това да пийнеш две бири и натряскването.

— Абе може и да си прав, но аз съм убеден, че не бива веднага да се нахвърляме на удоволствията, които ни попадат. Нека да им се радваме малко по малко, а не да се нагълтваме като невидели. Пък и, първо на първо, тия пари не са наши.

— Вярно е, прав си. Ще се научим да бъдем свободни капка по капка — така е по-редно.

Излязохме и тръгнахме надолу по голямата улица Уотърс стрийт — основния булевард, който пресича града от край до край. Толкова се зазяпвахме по минаващите трамваи, теглените от магарета каручки, автомобилите, по искрящите реклами на кината и баровете, по очите на младите негърки и индуски, които се смееха около нас, че, без да усетим, стигнахме до пристанището. Пред нас се откри гледката на осветените кораби — туристическите с примамливи имена: Панама, Лос Анжелис, Бостън, Квебек; товарните Хамбург, Амстердам, Лондон, и плъзналите се от единия до другия край на кея, притиснати едно до друго кабарета, барове, ресторанти, препълнени с мъже и жени, които пиеха, пееха и се разправяха на висок глас. В този момент изпитах непреодолимо желание да се омеся с тази тълпа — може би просташка, но толкова пълна с живот. На витрината на един от баровете, подредени в съдове с лед, стояха изложени стриди, морски таралежи, речни раци, скариди, миди — цял панаир от морски дарове, който привличаше минувачите. Масите с карирани в бяло и червено покривки, при това заети в по-голямата си част, просто ни канеха да седнем. Момичетата с шоколадова кожа и фини лица — мулатки без нито една негроидна черта, стегнати в корсажи от всички цветове и с широки деколтета, още повече ни изкушаваха да опитаме от всичко това. Приближих се до една от тях и попитах: „French money good?“, като й показах банкнота от хиляда франка. „Yes, I change for you.“ „ОК“. Тя взе банкнотата и потъна в препълнения салон. След малко се върна. „Come here“ и ме отведе до касата, зад която седеше един китаец.

— Вие французи?

— Да.

— Смени хиляда франка?

— Да.

— Всичко в антилски долара?

— Да.

— Паспорт?

— Нямам.

— Моряшка карта?

— Нямам.

— Имигрантски документи?

— Нямам.

— Добре.

Той прошепна две думи на момичето. То огледа залата и се приближи до някакъв тип, който изглеждаше да е моряк и носеше фуражка като моята със златен ширит и котва, след което го доведе при касата. Китаецът вика:

— Документите ти?

— Ето.

И китаецът най-хладнокръвно попълни фиша за обмяната на хилядата франка на името на непознатия, накара го да се разпише, след което мацката го хвана за ръка и си го отведе обратно до масата му. Той сто на сто не схвана какво става, аз прибрах двеста и петдесет антилски долара, петдесет от които на банкноти от по един и два долара. Дадох един долар на мацката, после двамата излязохме навън, седнахме на една маса и го ударихме на гуляй с разни морски работи, полети с чудно сухо бяло винце.

Спомням си онази първа свободна нощ в английския град — като че ли беше вчера. Пияни от светлините и от топлината в сърцата си, ние обикаляхме навсякъде, попивайки с цялата си душа преливащата от щастие весела и засмяна тълпа. Ето ти бар, тъпкан с моряци и жарки момичета, които само гледат как да ги оскубят. Но в тези момичета нямаше нищо долно, те по нищо не приличаха на пропадналите жени от Париж, Хавър и Марсилия. Бяха съвсем различни. Наместо прекалено гримираните физиономии, белязани от порока, и трескавите лукави очи, тук виждахме момичета от всички раси — от жълти китайки до черни африканки с шоколадови лица под прави коси, индуски и явайки, чиито родители са се намерили един друг в плантациите за какао или захарна тръстика, метиски, родени от китаец и индийка със златна обица на носа, индианки с римски профил и медена кожа, с огромни черни блестящи очи и дълги мигли, с изпъчена открита гръд, която като че ли ти казва: „Погледни колко съвършени са гърдите ми“… Всички тези момичета, накичени с най-различни цветя в косите, изваждаха на показ любовта, предизвикваха желанието, без да влагат в това нещо долно или търгашеско. Те не създаваха впечатлението, че работят, а че се забавляват, и човек чувстваше, че парите не са най-важното за тях в живота.