Анри Шариер - Пеперудата

— Благодарим ви, господине, за добрите думи. Дъното около брега коралово ли е или пясъчно?

— Пясъчно — можете да стигнете до плажа без проблеми.

Изтеглихме котвата на борда и вълните полека ни тласнаха към брега. В момента, в който го докоснахме, десетина мъже нагазиха във водата и с едно-единствено движение извлякоха лодката на плажа. Започнаха да ни оглеждат и да ни докосват, а жените — негърки, китайки и индийки, с жестове ни канеха да отидем в домовете им. Белият ми обясни на френски, че всички искат да им гостуваме. Матюрет загреба шепа пясък и я поднесе към устните си, за да я целуне. Бяхме полудели от щастие. Казах на белия какво е състоянието на Клузио и той нареди да го пренесат в неговата собствена къща, която беше съвсем близо до плажа. Той каза също, че можем да оставим в лодката всичко, както си е, до следващия ден — никой нямаше да пипне нищо. Всички ме наричаха „captain“ и аз се смеех на това кръщение. Казваха ми: „Good captain, long ride on small boat“ (добър капитан — дълго плаване с малка лодка).

Вечерта се спусна и след като помолих да издърпат лодката малко по-навътре и да я завържат за друга по-голяма, извадена на плажа, аз последвах англичанина в дома му. Той живееше в едно от онези бунгала, които човек може да види навсякъде в английските земи — няколко дървени стъпала, врата с метална мрежа против насекоми. Първи влезе англичанинът, Матюрет ме следваше по петите. Веднага видях Клузио, който, настанен във фотьойл, подпираше ранения си крак на друг стол и доволстваше, заобиколен от грижите на една дама и едно младо момиче.

— Жена ми и дъщеря ми — представи ги господинът. — Имам и син студент в Англия.

— Бъдете добре дошли в този дом — приветства ни дамата на френски.

— Заповядайте, седнете, господа — каза момичето, като ни предложи две плетени ракитови кресла.

— Благодарим ви, уважаеми дами, но не се притеснявайте заради нас.

— Защо? Бъдете спокойни, ние знаем откъде идвате. И отново ви повтарям — добре дошли в този дом.

Мъжът беше адвокат, наричаше се господин Боуен и имаше бюро в столицата на Тринидад Порт оф Спейн, на четиридесет километра оттук. Донесоха ни чай с мляко, препечени филийки, масло и конфитюр. Това беше първата ни вечер като свободни хора. Аз никога няма да я забравя. Нито една дума за миналото, нито един недискретен въпрос. Запитаха ни само колко дни сме пътували по море и как е протекло пътешествието ни, дали Клузио го боли много и дали бихме искали да известим за нашето пристигане на полицията още утре или предпочитаме да изчакаме един ден, дали имаме живи родители, съпруги и деца. Предложиха ни да им пишем — те щели да пуснат писмата по пощата. Какво да ви кажа — бяхме посрещнати по изключителен начин както от хората на плажа, така и от това семейство, изпълнено с огромни грижи за тримата бегълци.

Господин Боуен се обади по телефона на някакъв доктор, който му каза да заведе ранения в клиниката му още на следващия ден следобед, за да му направят рентгенова снимка и да видят какво е нужно да се стори. Господин Боуен се обади и в Порт оф Спейн на коменданта на Армията на спасението. Той каза, че ще ни приготви стая в техния приют, че можем да отидем там, когато поискаме, и че трябва да запазим лодката, ако все още става, защото ще ни потрябва при отпътуването оттук. Попита и дали сме каторжници или заточеници — казахме му, че сме каторжници. На адвоката, изглежда, му се понрави, че сме каторжници.

— Искате ли да се изкъпете и обръснете? — ме запита девойката. — Не се отказвайте, не ни притеснявате с нищо. В банята ще намерите вещи, които смятам, че ще ви станат.

Отидох в банята, изкъпах се и се обръснах и излязох оттам добре пригладен, в сив панталон, бяла риза, обувки за тенис и бели чорапи.

Един индус почука на вратата с пакет под мишница — даде го на Матюрет, като обясни, че докторът е забелязал, че аз съм горе-долу с неговия ръст и спокойно може да ми осигури дрехи, но не би могъл да намери вещи за нисичкия Матюрет, тъй като никой от домакинството му не бил толкова дребен. Индусът ни се поклони по мюсюлманския обичай и се оттегли. Какво можехме да кажем пред проявата на толкова много доброта? Сърцето ми се изпълни с неописуемо вълнение. Сложихме Клузио да си легне и после петимата си поговорихме за най-различни неща. Двете мили жени се вълнуваха най-много от това, как смятаме да построим отново своя живот. Не споменаваха дума за миналото — говореха единствено за бъдещето. Господин Боуен съжаляваше, че Тринидад не разрешава заселването на бегълци. Обясни ми, че на няколко пъти е пледирал за подобно разрешение, но винаги безуспешно.