Анри Шариер - Пеперудата

Лодката, безпомощна като сламка, се издигаше до невероятни височини и пропадаше в толкова дълбоки пропасти, че не виждахме как ще излезем оттам. И все пак, въпреки безумните си мятания, тя отново се издигаше, преодоляваше поредната вълна и продължаваше — нагоре, надолу. Стисках лоста в двете си ръце и, виждайки насреща една вълна, по-голяма от всички останали досега, прецених, че трябва да се справим с нея другояче. Тръгнах към нея, за да я разцепя, но явно съм избързал, защото се нагълтах с много вода. Цялата лодка се наводни. Сигурно имаше повече от седемдесет и пет сантиметра вода. Притесних се и без да искам, застанах напреко на друга вълна, което по принцип е много опасно и лодката толкова се наклони — почти преобърна, че сама изхвърли голяма част от водата, която бяхме нагълтали.

— Браво! — извика Клузио. — Наистина си знаеш работата, Папийон! Как само изпразни лодката.

— Ето, виждаш ли как става — викам му.

Само ако знаеше, че поради моята липса на опит за малко не загинахме, преобръщайки се в бурното море. Реших повече да не се боря с вълните, зарязах и грижата за посоката ни на движение — единственото, което ме занимаваше, беше да държа лодката в равновесие, доколкото това беше възможно.

Посрещах вълните, обърнат три четвърти към тях, оставих се на морето да ме спуска до основите на вълните и после да ме издига заедно с тях. Бързо си дадох сметка, че съм направил важно откритие и благодарение на него съм преодолял деветдесет на сто от опасността. По едно време дъждът спря, вятърът продължаваше да вие с всички сили, но сега вече можех да виждам ясно около себе си. Зад нас беше просветнало, отпред тъмнееше — намирахме се между тези две крайности.

Около пет часа всичко приключи. Слънцето отново блесна над нас, вятърът стихна, вълните станаха по-ниски, аз издигнах платното и ние отново поехме на път, доволни от себе си. Изгребахме водата от лодката с канчета. Извадихме одеялата — закачени на мачтата, те бързо щяха да изсъхнат на вятъра. Ориз, брашно, олио и двойно кафе, здрава глътка ром. Слънцето клонеше към залез, превръщайки с целия блясък на лъчите си синьото море в незабравима картина: небето беше червеникавокафяво, потънало наполовина в морето, слънцето изригваше големи жълти езици към небето и няколко бели облачета в него и към морето; надигащите се вълни бяха тъмносини, после ставаха зелени, а гребените им бяха червени, розови или жълти в зависимост от цвета на лъчите, които ги докосват.

Обзе ме едно непривично с мекотата си чувство за спокойствие и заедно с него ме заля усещането, че мога да разчитам на себе си. Измъкнах се добре и тази кратка буря ме научи как да действам в подобни случаи. Щях да посрещна нощта с пълна увереност.

— Та, значи, Клузио, ти забеляза какъв номер извъртях, за да изпразня лодката?

— Братче, ако не го беше направил и още някоя вълна ни беше захлупила отстрани, щяхме да се обърнем. Страхотен си!

— Във флота ли научи всичко това? — попита Матюрет.

— Да, виждаш ли, че и уроците от военния флот могат да послужат за нещо.

Сигурно много се бяхме отклонили. Иди разбери колко може да сме се отклонили от курса за четири часа с такъв вятър и подобни вълни. Реших да обърна на северозапад, за да оправя курса. Речено — сторено. Нощта внезапно се спусна в момента, в който слънцето изчезна в морето, изпращайки последните лилави искри от своя фойерверк.

В продължение на още шест дни плавахме без усложнения, ако не броим няколко по-дребни бури и дъждове, които обаче не продължаваха повече от три часа и не можеха да се сравнят с онази първа безкрайна буря. Тази сутрин около десет часа морето беше гладко като стъкло и не се усещаше дори полъх от вятър. Бях спал почти четири часа. Когато се събудих, устните ми горяха. По тях, както и по носа ми, не бе останала кожа. Дясната ми ръка също беше цъфнала на живо. Матюрет и Клузио изглеждаха по същия начин. По два пъти на ден мажехме лицата и ръцете си с олио, но това не беше достатъчно — тропическото слънце бързо го изсушаваше.

Слънцето сочеше два следобед. Хапнах и после, тъй като беше съвсем спокойно, решихме да си направим сянка с платното. Около носа, там, където Матюрет беше измил посудата, се събраха риби. Хванах брадвичката и казах на Матюрет да хвърли няколко зърна ориз — така и така започна да ферментира, откак се намокри. Рибите се натрупаха около ориза на самата повърхност на водата. Една от тях почти извади главата си от водата, аз яко я цапнах и тя заплува с корема нагоре. Трябва да тежеше десет кила. Почистихме я и я сварихме със сол. Вечерта я изядохме с брашно от маниока.