Анри Шариер - Пеперудата

— Ще приготвя ориз — предложи Матюрет.

— Дай аз ще държа печката, а ти дръж тенджерата — каза Клузио.

Газената бутилка беше закрепена на носа, където пушенето беше забранено. Пърженият ориз миришеше вкусно. Изядохме го още горещ, омесен с две кутии сардини. После си угодихме и с по едно кафе. „Глътка ром?“ Отказах — заради жегата. Всъщност аз изобщо не съм пияч. Клузио ми свиваше цигара след цигара и ми ги палеше. Първото угощение на борда мина добре. Според разположението на слънцето предположихме, че е около десет сутринта. Плавахме в открито море едва от пет часа насам и въпреки това усещахме, че водата под нас е много дълбока. Големината на вълните намаля и лодката вече спокойно ги цепеше, без да се удря в тях. Денят беше прекрасен.

Забелязах, че през деня изобщо нямаше да се нуждаем от компас. Само от време на време сверявах разположението на слънцето с посоката на стрелките и после се ориентирах по него — беше много лесно. Отблясъците от слънцето уморяваха очите ми — съжалих, че не съм помислил да си намеря отнякъде чифт черни очила.

Изведнъж, така както си седеше, Клузио възкликна:

— Какъв късмет, че те срещнах в болницата!

— Това беше късмет колкото за тебе, толкова и за мен — спомних си за Дега, за Фернандес… Ако се бяха решили, сега и те щяха да са с нас.

— Не е точно така — каза Клузио. — Можеше обаче да имаш проблеми да вкараш арабина в помещението точно в нужния момент.

— Да, Матюрет много ни помогна и аз се радвам, че го взехме със себе си, защото е много предан, смел и находчив.

— Благодаря — рече Матюрет, — благодаря и на двама ви, че ми имате доверие въпреки младостта ми и въпреки че съм такъв — разбирате, нали? Ще се постарая да остана достоен за вашето доверие.

После аз продължих:

— А Франсоа Сиера — толкова бих искал да е тук сега, а също и Галяни…

— Така, както се извъртяха нещата, Папийон, това щеше да е невъзможно. Ако Исус беше свестен човек и беше осигурил добра лодка, можехме да ги изчакаме някъде на скрито, а Исус да им помогне да се чупят и да ни ги доведе. В крайна сметка те те познават и разбират, че щом не си пратил човек да ги измъкне, значи това просто е било невъзможно.

— Абе, Матюрет, а ти всъщност как попадна в най-строго охраняваното крило на болницата?

— Аз не знаех, че съм интерниран. Отидох на преглед просто защото ме заболя гърло, пък и за да се поразходя малко. Докторът, като ме видя, рече: „Гледам, че според картона си интерниран на островите. Защо? — Не знам, докторе, какво ще рече интерниран? — Добре, добре. В болницата!“ И така се озовах там — това е всичко.

— Искал е да ти помогне — предположи Клузио.

— Дявол знае защо го направи и какво щеше да поиска в замяна. Сега сигурно си вика: „Онова мойто момче с невинната физиономия явно не е било чак толкоз задръстено, щом е успяло да се чупи.“

Дрънкахме си глупости. По едно време аз се сетих:

— Дали пък няма да срещнем Жюло — Човека чук. Сигурно е стигнал далече, освен ако не се крие още из джунглата.

— Аз на тръгване пъхнах под възглавницата си бележка: „Заминал, без да остави новия си адрес.“

И тримата избухнахме в смях.

Пет дни плавахме, без да възникнат неприятности. Денем за компас ми служеше пътят на слънцето от изток на запад. Нощем ползвах уреда. На шестия ден сутринта яркото слънце ни каза добро утро и внезапно морето се укроти като с магическа пръчка. Летящите риби се стрелкаха недалеч от нас. Аз умирах от умора. Тази нощ, за да не заспя, Матюрет ми мокреше лицето с един натопен в морето парцал и въпреки това заспивах. Тогава Клузио ме опарваше с цигара. След като настъпи такова спокойствие, реших да поспя. Свалихме платното и горния кливер, оставихме само долния и аз заспах на дъното на лодката като труп, скрит от слънцето под навеса, който направихме от платното. Събудих се, разтърсван от Матюрет, който нареждаше: „Сега е пладне или един часът, но те събуждам, защото вятърът започна да захлажда, а на хоризонта, там, откъдето идва вятърът, е съвсем почерняло.“ Надигнах се и заех мястото си. Опънахме и другия кливер и литнахме по гладката повърхност на морето. На изток зад мен все повече се смрачаваше и вятърът ставаше все по-студен. Двата кливера бяха достатъчни, за да носят лодката с голяма скорост. Увихме платното около мачтата и аз го привързах добре.

— Дръжте се, защото идва буря!

Големи капки започнаха да падат върху нас. Черните облаци ни настигаха с главозамайваща скорост. За по-малко от четвърт час те се разпростряха от хоризонта чак до небето над главите ни. Ето, започваше се — вятър с невероятна сила връхлетя върху нас. С всяка изминала секунда морето ставаше все по-бурно, като че ли беше омагьосано — вълните разпениха белите си гребени, слънцето напълно изчезна, заизливаха се порои от дъжд. Вече не се виждаше нищо и вълните, които се блъскаха в лодката, заливаха лицето ми с щипещи пръски. Това беше истинска буря, моята първа буря, с цялата пищност на отприщената природна стихия — гръмотевиците, светкавиците, дъждът, вълните, виенето на вятъра, който връхлиташе върху нас и около нас.