Анри Шариер - Пеперудата

Вече от единадесет дни плавахме в открито море. През цялото това време мярнахме само един кораб, и то далеч на хоризонта. Започнах да се чудя, къде по дяволите се намираме. В открито море — това е ясно, но в какво положение бяхме спрямо Тринидад или който и да е от другите английски острови. И тъкмо говорим за вълка… Точно пред нас се появи малка черна точка, която лека-полека започна да нараства. Дали беше кораб или риболовен катер? Само че не — той не идваше към нас. Беше кораб — сега го различавахме добре, но плаваше встрани от нас. Действително се приближаваше, но встрани — посоката му не го водеше към нас. Тъй като нямаше вятър, платното тъжно висеше и от кораба сигурно не ни бяха забелязали. Внезапно прозвуча воят на сирена, после направлението му се смени и той се отправи насам.

— Дано не ни доближи много — каза Клузио.

— Няма страшно при това гладко море.

Оказа се танкер. Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно различавахме хора на мостика му. Сигурно се питаха какво правят тия в ореховата черупка насред открито море. Внимателно ни приближиха и сега вече можехме да видим офицерите и други членове на екипажа, готвача, после видяхме да се качват на мостика жени в разголени рокли и мъже в разноцветни ризи. Явно бяха пътници. Пътници на танкер — това изглеждаше странно. Корабът внимателно се приближи и капитанът ни заговори на английски:

— Where are you coming from? (От къде идвате?)

— French Guyanne. (Френска Гвиана.)

— Френски говорите ли? — запита една жена.

— Да, госпожо.

— Какво правите в открито море?

— Пътуваме, накъдето ни отвее вятърът.

Дамата размени няколко думи с капитана и се обърна към нас:

— Капитанът ви кани да се качите на борда. Той ще качи и лодката ви.

— Кажете му, че му благодарим, но се чувстваме добре в лодката си.

— Защо не искате да ви помогнем?

— Защото сме бегълци, пък и не пътуваме във вашата посока.

— Къде отивате?

— Към Мартиника или още по-далече. Къде се намираме?

— Навътре в океана.

— Какъв път да поемем, за да стигнем до Антилите?

— Умеете ли да се ориентирате по английска морска карта?

— Да.

След минута ни спуснаха с въже една английска карта, кашончета цигари, хляб, печен овнешки бут.

— Разгледайте картата!

Аз я погледнах и казах:

— Трябва да завия на запад и една четвърт на юг, за да стигна до Английските Антили, така ли е?

— Да.

— Колко мили приблизително прави това?

— След два дни ще бъдете там — отговори капитанът.

— Довиждане и благодарим на всички!

— Капитанът на кораба ви поздравява за моряшката ви смелост!

— Благодаря и сбогом! — И танкерът полека се отдалечи, като почти обръсна нашата лодка. Отблъснах се от него, за да избягна водовъртежа от витлата, и в този момент един моряк ми хвърли отгоре кепето си. То падна точно на средата на лодката и така, докаран с това кепе със златен галон и котва на него, два дни по-късно без усложнения пристигнах в Тринидад.

Птиците ни възвестиха, че приближаваме брега далеч преди да го видим. Беше седем и половина сутринта, когато те започнаха да кръжат над нас. „Пристигаме, копелета! Пристигаме! Успяхме в първата, в най-тежката част на бягството. Да живее свободата!“ Викахме от радост като хлапета. Лицата ни бяха покрити с какаовото масло, което ни бяха подарили от кораба, за да облекчим изгарянията си. Около девет часа зърнахме земята. Свежият, не много силен вятър ни тласкаше бързо по кроткото море. Чак около четири следобед започнахме да забелязваме подробностите на дългия остров, сякаш поръбен с редица от бели къщи и похлупен от кокосовите палми на върха му. Още не можехме да различим дали това е остров или полуостров, нито дали къщите са обитаеми. Беше ни нужен още един час, за да забележим хората, тичащи към брега, към който ние се бяхме насочили. За по-малко от двадесет минути се събра шарена тълпа. Цялото малко село наизлезе, за да ни посрещне. По-късно разбрахме, че се нарича Сан Фернандо.

На триста метра от брега хвърлих котва и тя веднага се закачи. Направих го, от една страна, за да видя реакцията на тукашните хора, и, от друга — за да не разбия лодката при акостирането, ако дъното се окаже коралово. Свихме платната и зачакахме. Към нас се отправи малко кану. В него седяха двама черни, които гребяха, и един бял с колониална каска.

— Добре дошли в Тринидад — каза белият на чист френски. Черните се усмихваха така, че показваха всичките си зъби.