Анри Шариер - Пеперудата

Ние с Матюрет се люшкахме от един бар в друг като две нощни пеперуди около лампа. И тъкмо когато изплувахме на някакво малко, обляно със светлина, площадче, аз видях часовника на близката църква или храм. Два часът. Два през нощта! Бързо, по-бързо да се връщаме! Бяхме злоупотребили с положението. Капитанът от Армията на спасението сигурно си беше съставил доста специално мнение за нас. Бързо да се връщаме. Спрях такси, което ни закара — два долара. Платих и двамата засрамени се затътрихме към приюта. В приемната много учтиво ни посрещна доброволка на армията — руса, съвсем млада, между двадесет и пет — тридесетгодишна. Тя не изглеждаше нито изненадана, нито възмутена от късното ни връщане. Каза ни на английски няколко думи, които усетихме, че са приветливи и мили, даде ни ключа от стаята и ни пожела лека нощ. Легнахме си. В куфара бях открил пижама. Когато посегнах да загася, Матюрет ме попита:

— Не мислиш ли, че все пак би трябвало да благодарим на Господ Бог, дето за толкова кратко време ни даде толкова много. Какво ще кажеш, Папи?

— Ами тогава му благодари и от мое име на твоя Господ Бог, той е свястно копеле. И ти добре го рече, той се оказа страшно щедър с нас. Хайде, лека нощ — и загасих.

Възкресението, завръщането от гроба, измъкването от гробницата, където бях зазидан, всички натрупани едно върху друго изживявания и накрая опиянението от тази нощ, в която отново се върнах към живота сред другите човешки същества, до такава степен ме бяха превъзбудили, че не можех да заспя. Под затворените ми клепачи като в калейдоскоп се въртяха образи, случки, цяло кълбо от усещания, които ме връхлитаха без ред и ми се привиждаха съвсем ясно, но без връзка между тях. Съдът, Консиержери, после прокажените, после Сен Мартен дьо Ре, Трибуйар, Исус, бурята… Като че ли всичко преживяно от една година насам, вплетено сега в някакъв фантастичен танц, напираше да нахълта едновременно в галерията на спомените ми. Колкото и да се опитвах да изгоня образите, все не успявах. И най-странното е, че те се смесваха с крясъка на прасета и хоко, с виенето на вятъра, с шума на вълните — всичко това на фона на еднострунните цигулки на индусите, които досега бяхме слушали в разните барове.

Най-сетне на разсъмване заспах. Към десет часа някой почука на вратата. Усмихнат се появи господин Боуен.

— Здравейте, приятели. Още ли сте в леглата? Късничко сте се прибрали. Забавлявахте ли се добре?

— Здравейте. Да, късно се върнахме — извинявайте.

— Хайде, хайде. Това е естествено след всичко, което сте изживели. Имали сте нужда да се възползвате от първата си нощ като свободни хора. Дойдох, за да ви заведа до полицейския участък. Трябва да се представите там, за да декларирате официално, че сте проникнали нелегално в страната. След тази формалност ще отидем да посетим вашия приятел. Днес рано му направиха рентгенови снимки. Резултатите ще научим по-късно.

Бързо се поизмихме и слязохме долу в приемната, където господин Боуен ни чакаше заедно с капитана.

— Здравейте и двамата. Как сте?

Една жена от армията с нашивки на сержант ни запита:

— Как ви се стори Порт ъф Спейн? Хареса ли ви?

— О, да, госпожо! Страшно ни хареса.

Пийнахме по чашка кафе и тръгнахме към полицейския участък. Отидохме пешком — той се намираше едва на някакви двеста метра. Всички полицаи ни поздравиха и се отнесоха към нас без особено любопитство. Минахме покрай двама охраняващи с цвят на абанос в защитни униформи и влязохме в строг и внушителен кабинет. Около петдесетгодишен офицер с риза и вратовръзка в каки, целият покрит със знаци и медали, се надигна насреща. Беше по къси панталони и се обърна към нас на френски.

— Добър ден. Седнете. Преди да приемем официалната ви декларация, бих желал да си поприказваме. На колко сте години?

— На двадесет и шест и деветнадесет.

— Защо бяхте осъдени?

— Аз за непредумишлено убийство.

— Каква е присъдата?

— Доживотна каторга.

— Значи предумишлено, а не непредумишлено убийство?

— Не, господине, непредумишлено.

— Аз съм за предумишлено — намеси се Матюрет. — Бях на седемнадесет години.

— На седемнадесет години човек знае какво върши — отсече офицерът. — Ако в Англия престъплението ви беше доказано, щяха да ви обесят. Няма значение. Не е работа на английските власти да дават оценки за френското правосъдие. При всички случаи това, с което ние не можем да се съгласим, е изпращането на осъдените във Френска Гвиана. Знаем, че е нечовешко наказание, което е недостойно за една цивилизована страна като Франция. За съжаление обаче не можем да ви оставим в Тринидад или на който и да било английски остров. Това е невъзможно. Така че бих ви помолил да играете честно и да не търсите чрез хитрости разни претексти като болест и прочие, за да отложите заминаването си. Ще можете спокойно да си отдъхнете в Порт ъф Спейн в рамките на петнадесет до осемнадесет дни. Изглежда лодката ви е добра. Ще наредя да ви я докарат тук, в пристанището. Ако има нужда от ремонт, дърводелците от кралската флота ще ви го направят. Преди да заминете, ще получите всички необходими провизии, както и хубав компас и морска карта. Надявам се, че някоя от латиноамериканските страни ще ви приеме. Не отивайте обаче във Венецуела, защото там ще ви арестуват и ще ви накарат да строите пътища до деня, когато ще ви предадат обратно на френските власти. Ако човек е допуснал голяма грешка, това не бива да означава, че е загубен завинаги. Вие сте млади и здрави, изглеждате свестни, така че се надявам след всичко, което сте изживели, да не позволите да ви смажат. Дори самият факт, че сте стигнали дотук, доказва това. Бих се радвал, ако се окажа един от онези, които ще ви помогнат да се превърнете в честни и добри хора. На добър час. Ако имате проблеми, позвънете на този номер — ще ви отговорят на френски.