Анри Шариер - Пеперудата

Два дни преди отпътуването господин Боуен ни посети и помоли от името на полицейския суперинтендант да вземем с нас трима заточеници, които бяха пристигнали тук миналата седмица. Според версията на тримата, те били слезли на острова, докато спътниците им продължили към Венецуела. Тази история хич не ми хареса, но тук се бяха отнесли с нас твърде благородно, за да откажем да качим с нас и онези трима мъже. Помолих поне да ги видя, преди да дам окончателния си отговор. Взеха ме с полицейска кола. Първо отидох да говоря със суперинтенданта — същия окичен с пагони и отличителни знаци офицер, който ни разпита при пристигането ни. Сержант Уили превеждаше.

— Как сте?

— Добре, благодаря. Имаме нужда да ни направите една услуга.

— С удоволствие, ако е по силите ни.

— Тук в затвора стоят трима френски заточеници. Живели са на острова незаконно в продължение на няколко седмици и твърдят, че спътниците им са ги зарязали и са заминали. Ние предполагаме, че те са потопили лодката си, но и тримата твърдят, че не могат да управляват морски съд. Мислим, че това е ход от тяхна страна, за да ни принудят да им осигурим лодка. Длъжни сме да ги отпратим — би било жалко, ако се видя принуден да ги предам на комисаря на първия френски кораб, който мине оттук.

— Господин суперинтендант, готов съм да направя и невъзможното, но първо бих искал да поговоря с тях. Разбирате, че би било опасно да кача на борда трима непознати.

— Разбирам. Уили, разпоредете се да изведат тримата французи в двора.

Исках да ги огледам насаме и помолих сержанта да се оттегли.

— Значи сте заточеници?

— Не, каторжници сме.

— Защо сте се представили за заточеници?

— Мислехме, че се отнасят по-благосклонно към престъпниците на дребно, отколкото към едрите риби. Явно сме сбъркали. А ти какъв си?

— Каторжник.

— Не те знаем.

— От последния конвой съм. А вие?

— Конвоя от 1929-а.

— А аз съм от 27-ма — уточни третият.

— Добре, вижте какво. Суперинтендантът ме повика, за да ме помоли да ви взема с моята лодка — а ние сме трима. Той ме предупреди, че ако откажа, тъй като никой от вас не умее да плава сам, ще бъде принуден да ви предаде на първия френски кораб, който мине оттук. Какво ще кажете за това?

— Имаме си причини, поради които не искаме да поемаме отново по море. Можем да се престорим, че тръгваме с вас, после ти ще ни оставиш в края на острова и ще си продължиш бягството.

— Не мога да направя такова нещо.

— Защо?

— Защото не искам да се отплащам с подлости за вниманието и грижите, с които ни посрещнаха.

— Слушай, приятел, според мен ти трябва да уважаваш каторжника повече от ростбифа.

— Защо?

— Защото самият ти си каторжник.

— Да, само че има толкова различни каторжници, че аз може би стоя по-далеч от вас, отколкото от ростбифите. Всичко зависи от гледната точка.

— Значи ще ги оставиш да ни предадат на френските власти?

— Не, но също така няма да ви оставя да слезете на земя преди Кюрасао.

— Чувствам, че нямам кураж да започна всичко това отначало — призна единият от тях.

— Слушайте, елате първо да видите лодката. Може би пък тази, с която сте дошли дотук, просто да е била калпава?

— Добре, да опитаме — съгласиха се другите двама.

— Решено. Ще помоля суперинтенданта да ви пусне да видите корабчето.

Сержант Уили ни придружи до пристанището. След като огледаха лодката, тримата, изглежда, се поободриха.

След два дни ние тримата и тримата непознати потеглихме. На изпращането се събраха семейство Боуен, капитанът от Армията на спасението и цяла дузина момичета от кръчмите, които Господ знае как бяха научили, че заминаваме. Едно от тях ме целуна и Маргарет ми се присмя:

— Анри, вие да не би вече да сте успели да се сгодите? Явно бързо сте действали.

— Довиждане на всички. Всъщност не — сбогом! Но искаме да знаете, че никой никога няма да заеме вашето място в нашите сърца.

Така в четири следобед, теглени от влекач, ние отново тръгнахме на път. Бързо излязохме от пристанището, но до последния възможен момент се вглеждахме в белите кърпи, размахвани за нас от групата, с която току-що се бяхме сбогували. Не можахме да се въздържим да не изтрием по някоя сълза. Откачихме се от влекача и в същия миг с добре издути платна се хвърлихме върху първата от милионите вълни, които трябваше да преодолеем по пътя към крайната ни цел.

На борда разполагахме с два ножа — единият беше в мен, а другият в Матюрет.