Анри Шариер - Пеперудата

— Разбирам те, синко, убеден съм, че Бог е с теб. Благославям те и моля Господ да те закриля.

— Вижте как монсеньор Иреней дьо Брюн цял се открива в тази своя проповед — забеляза доктор Наал.

— Да, разбира се, господине. А какво смятате да правите сега?

— Ще помоля губернатора да се разпореди пред митническите власти да ми дадат предимство при първата разпродажба на конфискуваните от контрабандистите лодки. Вие ще ме придружите, за да си кажете мнението и да изберете тази, която ви подхожда. Що се отнася до останалото — дрехи и храна, няма да има проблеми.

След като архиепископът произнесе проповедта си, имахме редовно посещения, най-често вечер около шест. Хората просто искаха да ни опознаят. Те сядаха на пейките около масата, всеки носеше по нещо, което оставяше на някое от леглата, без да подчертава: донесох ви това и това. Около два следобед пристигаха малките сестри на бедните, придружавани от игуменката си — те говореха френски много добре. Кошничките им винаги бяха пълни с приготвени от тях лакомства. Игуменката беше много млада — нямаше четиридесет години. Косите й, скрити под бялото боне, не се виждаха, но очите й бяха сини, а веждите — руси. Както ни обясни доктор Наал, тя произлизала от уважавано холандско семейство и била писала вече в Холандия, за да разбере дали не могат да постъпят с нас другояче и да не ни пращат отново на морско пътешествие. Прекарвахме заедно хубави часове и тя на няколко пъти ме караше да й разказвам историята на нашето бягство. Понякога ме молеше да разказвам направо на монахините, които я придружаваха и които владееха френски. И ако се случеше да прескоча някой детайл, тя кротко ме поправяше:

— Не така бързо, Анри. Пропуснахте историята с онзи петел — хоко. Защо днес забравихте за мравките? Мравките са много важни, защото заради тях Маскирания бретонец е успял да ви изненада!

Ако ви разказвам всичко това, то е, защото тези мигове бяха така чудесни, така напълно се различаваха от всичко, което бяхме преживели до този момент, че виждахме как започва да изчезва пред нас пътят на развалата под свръхестествените лъчи на някаква небесна светлина.

Видях лодката — прекрасен съд, дълъг осем метра, със здрав солиден кил, много висока мачта и огромни платна. Действително беше строен за контрабандисти. Беше напълно екипиран, но целият покрит с восъчни печати на митницата. При наддаването първият клиент предложи шест хиляди флорина, което ще рече около хиляда долара. Абе, с две думи — получихме го за шест хиляди и един флорина, след като доктор Наал пошушна две думи на ухото на въпросния клиент.

За пет дни бяхме готови. Свежо боядисана, натъпкана с храни, подредени добре в трюма, лодката, която дори имаше нещо като палуба, можеше да се нарече царски подарък. Шест куфара с нови вещи за всеки от нас, обувки и необходимото облекло, бяха опаковани с непромокаемо платно и положени в трюма.

Потеглихме на разсъмване. Докторът и монахините дойдоха да се сбогуват. Лесно се отлепихме от кея, вятърът веднага ни поде и ние заплавахме нормално. Яркото слънце се издигна над хоризонта — очакваше ни един спокоен ден. Веднага забелязах, че лодката е твърде лека за вятъра и няма достатъчно баласт. Трябваше да бъда по-внимателен. Летяхме с пълна скорост. Това корабче беше като чистокръвен жребец, що се отнася до скоростта, но иначе беше капризно и лесно полудяваше. Пътувахме право на запад. Взехме решение да оставим нелегално на колумбийския бряг тримата, които се присъединиха към нас в Тринидад. Те не искаха и да чуят за дълъг преход, казваха, че имат доверие в мен, но не и във времето. Действително, според метеорологичните прогнози във вестниците, които бяхме чели в затвора, очакваше се лошо време и дори урагани.

Съгласих се, че имат право на това и се споразумяхме да ги оставя на един пуст и необитаем полуостров, наречен Гуахира. После ние тримата щяхме да продължим към Британски Хондурас. Времето беше чудесно и след слънчевия ден настъпи звездна нощ, изпълнена със силната светлина на лунния сърп, която улесняваше намеренията ни да оставим тримата на брега. Устремихме се право към колумбийския бряг, аз хвърлих котва и малко по малко започнахме да проверяваме къде биха могли да скочат. За нещастие водата беше твърде дълбока и се наложи да се приближим рисковано много до скалистия бряг, за да стигнем до място, където дъното да е на не повече от метър и половина дълбочина. Стиснахме си ръцете, те слязоха един по един, стъпваха здраво на крака и после с куфара си върху главата тръгнаха към брега. Гледахме всичко това с интерес и също с малко тъга. Тези наши другари се бяха държали добре с нас, бяха се оказали на висотата на всички премеждия. Съжалявахме, че напускат кораба. Докато се приближавахме към брега, вятърът окончателно затихна. По дяволите! Дано не са ни забелязали от селото, което е обозначено на картата под името Рио Ача! Това беше първото пристанище, където имаше управление на полицията. Да се надяваме, че не са. Мислех, че сме се отдалечили достатъчно от него, защото се ръководех по малкия фар, кацнал върху ръкава, който току-що бяхме подминали.