Анри Шариер - Пеперудата

— Да, Бретонецо. Никого няма да убивам, всички заедно допуснахме грешката. Ако бях отказал да ви оставя на брега, нищо от това нямаше да се случи.

— Прекалено добър си, Папи.

— Не, просто съм справедлив.

Разказах им за разпита.

— Е, хайде, дано губернаторът да ви пусне на свобода.

— Аха. Дето се вика, надеждата крепи човека.

Според мен, властите в тоя полуцивилизован пущинак не можеха да вземат решение по нашия проблем. Само от най-високо място можеше да се реши дали ще получим право да останем в Колумбия, дали ще ни екстрадират обратно, или ще ни пуснат да продължим с нашата си лодка. Щеше да е адски несправедливо, ако тези хора, които не бяхме засегнали по никакъв начин, вземеха най-тежкото от трите решения, тъй като в крайна сметка не бяхме извършвали никакво престъпление на тяхна територия.

Измина цяла седмица, откак висяхме тук. Нищо ново, като изключим това, че заговориха за възможността да ни прехвърлят със силна охрана в Санта Марта — по-голям град на двеста километра оттук. Полицаите с мутри на разбойници и пирати не бяха променили отношението си към нас. Вчера за малко да бъда застрелян от един от ония типове, защото посегнах да си прибера от него сапуна в умивалнята. Продължавахме да обитаваме все същото гъмжащо от комари помещение. Сега за щастие то беше малко по-чисто, отколкото когато се нанесохме в него, понеже Матюрет и Бретонеца го миеха всеки ден. Започнах да се отчайвам, да губя вяра. Караше ме да губя вяра именно тази омесена от индианци и негри колумбийска раса, тези метиси от испанци и индианците, които на времето са владеели земята. Един затворник колумбиец ми даде стар брой на вестника „Санта Марта“. На първа страница се кипреха нашите шест фотографии, а под тях — полицейският началник с огромната си мека шапка и снимка на дузина въоръжени с криви пушки полицаи. Успях да схвана, че историята на залавянето ни е романизирана, а ролите им са преувеличени. Човек би казал, че целокупна Колумбия е избягнала някаква огромна опасност благодарение на нашето арестуване. И въпреки това на снимките бандитите изглеждаха по-симпатични от полицаите. Престъпниците имаха вид на почтени хора, докато полицаите — ще ме извинявате! Като се започне от началника — всички бяха един дол дренки. Какво да правим сега? Като начало понаучих няколко думи на испански: да избягаш — фугарсе; затворник — пресо; убивам — матар; верига — кадена; белезници — еспосас; мъж — омбре; жена — мухер.

Мотаеше се в двора едно момче, на което никога не му сваляха белезниците и с което аз се сприятелих. Пушехме от една пура — дълга и тънка, много силна, но се понасяше. Разбрах, че пренася контрабандни стоки между Венецуела и остров Аруба. Беше обвинен, че е убил представител на бреговата охрана и сега изчакваше процеса си. В определени дни той беше изключително спокоен, а в други — нервен и възбуден. Успях да забележа, че става спокоен след посещение, когато дъвче донесените му листа. Един ден ми даде да опитам половин лист и веднага разбрах за какво става дума. Езикът, небцето и устните ми изтръпнаха. Това бяха листа от кока.

Този тридесет и пет годишен тип с космати ръце и гърди, покрити с къдрава черна растителност, трябва да притежаваше изключителна сила. Босите му ходила бяха толкова загрубели, че неведнъж той изчегъртваше полепили се парчета стъкло или някой и друг гвоздей, които се забиваха, без да успеят да наранят живата му плът.

„Фуга, ти и аз“ — рекох една вечер на контрабандиста. При едно от посещенията на хаитянеца му бях поискал френско-испански разговорник. Онзи дявол ме разбра и даде знак, че би искал да се омете, но белезниците! Те бяха американско производство, с винт. Имаха ключалка, която сигурно изискваше плосък ключ. Бретонеца му изобрети шперц от сплескана в краищата метална жица. След няколко репетиции се научих да отварям белезниците на новия ми приятел, когато си поискам. Нощем го затваряха сам в калабосо — килия с бая дебели решетки. При нас решетките бяха тънки — сигурно щяхме да успеем да ги раздалечим. Значи ни оставаше да прережем само решетките при Антонио — така се наричаше колумбиецът.

— Как да получа сачете (трион)?

— Плата (пари).

— Каунто (колко)?

— Сто песос.

— А в долари?

— Десет.

С две думи — срещу десетте долара, които му дадох, той намери две ножовки. Обясних му, като рисувах по пясъка, че всеки път, когато престърже малко, трябва да омесва железните стърготини с оризената каша, която ни дават, и да замазва добре прерязаното. В последния момент, преди да се прибере в килията си, аз му разкопчавах едната халка на белезниците. В случай, че искаха да ги проверят, беше достатъчно само да я натисне и тя щеше да се затвори от само себе си. Бяха му нужни три нощи, за да пререже едно от железата. Обясни ми, че за да го пререже съвсем, му трябва по-малко от минута и че със сигурност може да превие решетката с ръце. После трябваше да дойде да ме вземе. Тъй като валеше често, той каза, че ще дойде през „primera noche de lluvia“ (първата дъждовна нощ).