Анри Шариер - Пеперудата

Тази нощ дъждът се сипеше като из ведро. Другарите ми бяха в течение на моите планове, но никой не искаше да тръгне с мен, защото смятаха, че областта, към която се стремя, се намира прекалено далече. Исках да достигна до края на колумбийския ръкав — до границата с Венецуела. Върху картата, с която разполагахме, беше изписано, че местността се нарича Гуаийра и е оспорвана земя — нито колумбийска, нито венецуелска. Колумбиецът обясни, че това е „la tiera de los indios“ (земя на индианците) и че там няма изобщо полиция — нито колумбийска, нито венецуелска. Само контрабандистите минавали оттам. Беше опасно, защото индианците гуахира не понасяли бели хора да проникват на тяхна територия. Колкото по-навътре в местността се навлизало, толкова по-опасни ставали. По крайбрежието живеели индианци риболовци, които с посредничеството на други, малко по-цивилизовани индианци, търгували със селището Кастилета и с една махала от колиби — Ла Вела. Самият Антонио не искаше да стига дотам. Негови приятели или може би дори самият той бяха убили няколко индианеца при схватка с тях веднъж, когато натоварената със стока лодка била принудена да акостира на тяхна територия. Антонио се нави да ме изпроводи съвсем близо до Гуаийра, по-нататък трябваше да продължа съвсем сам. Няма нужда да ви казвам, че за всичко това успяхме да се договорим едва след много мъки, тъй като той използваше изрази, каквито не се включват в разговорниците.

И така, тази нощ валеше като из ведро. Стоях до прозореца. Отдавна бяхме изкъртили от тая ясла една дъска, която щяхме да използваме като лост, за да раздалечим решетките. Преди две нощи опитахме да видим как ще стане и се оказа, че те леко поддават.

— Listo (готово).

Мутрата на Антонио се появи, залепена за решетките. С помощта на Бретонеца и Матюрет още при първия натиск не само раздалечих железата, но дори счупих едно от тях. Повдигнаха ме и ме избутаха, като в последния момент някой ме плесна по задника — вместо приятелско ръкостискане. Вече бяхме в двора. Поройният дъжд се стичаше по ламаринените покриви и вдигаше адски шум. Антонио ме хвана за ръка и ме завлече до стената. Тя беше само два метра висока и я прескочихме като на шега. Все пак порязах си ръката върху едно от стъклата на върха й — няма значение, напред! Пустият му Антонио успяваше да намери пътя въпреки целия този дъжд, който ни пречеше да виждаме на три метра пред себе си. Той се възползва от обстановката, за да ме преведе през цялото село, след което поехме по пътя между джунглата и брега. Много късно през нощта видяхме светлина. Наложи се да направим дълго отклонение през джунглата, след което отново излязохме на пътя. Крачихме под дъжда до изгрев. На тръгване той ми даде едно листо от кока, което дъвчех така, както бях видял от него още в затвора. На разсъмване все още не чувствах никаква умора. Дали беше от листото? Сигурно. Въпреки дневната светлина продължавахме да вървим. От време на време той лягаше и долепваше ухо до разкаляната от водата земя. После продължавахме.

Антонио вървеше по особен начин. Той нито крачеше, нито тичаше, а правеше нещо като последователни прескоци с еднаква дължина, като люлееше ръце, все едно че гребе въздуха. Изглежда нещо му се счу, защото пак ме помъкна към джунглата. Продължаваше да вали. И наистина, пред очите ни мина трактор, влачещ зад себе си валяк за изравняване на буците земя по пътя.

Десет и половина сутринта. Дъждът беше спрял, а слънцето — изгряло. След като вървяхме около километър по тревата, а не по пътя, навлязохме в джунглата. Легнахме върху някакъв кичест храст, заобиколени от гъстата бодлива растителност. Мислех, че вече няма от какво да се боим, но въпреки това Антонио не ми позволи да пуша, нито да шепна. Видях го, че не престава да гълта сока на онези листа и последвах примера му, но по-умерено. Показа ми, че има торбичка с повече от двадесет листа в нея. Чудесните му зъби блясваха в тъмнината, когато се засмиваше безшумно. Тъй като наоколо гъмжеше от комари, той сдъвка тютюна на една пура и ние си намазахме лицата и ръцете със сместа от никотинов сок и слюнка. След което бяхме оставени на мира. Седем вечерта. Нощта се спусна, но луната продължаваше да хвърля прекалено силна светлина върху пътя. Той показа с пръст девет часа и каза: „Luvia“ (дъжд). Разбрах, че в девет ще вали. Наистина, в девет заваля и ние отново поехме. За да не изоставам от Антонио, и аз се научих да подскачам и да махам с ръце. Оказа се, че не е трудно, така се придвижвахме по-бързо, отколкото ходешком, без при това да тичаме. През тази нощ на три пъти ни се наложи да влизаме в джунглата, за да пропуснем по пътя една кола, един камион и каруца, теглена от две магарета. Благодарение на листата на изгрев-слънце отново не чувствах умора. Дъждът спря в осем и тогава, както и предишния път, крачихме кротко по тревата в продължение на около километър, след което влязохме да се скрием в джунглата. Неудобството на онези вълшебни листа беше, че не ти даваха да спиш. Не бяхме мигнали. Откак тръгнахме на път, зениците на Антонио бяха толкова разширени, че вече не се виждаше ирис. Моите сигурно бяха същите.