Анри Шариер - Пеперудата

Девет вечерта. Отново заваля. Дъждът като че ли само чакаше да стане девет, за да потече. По-късно узнах, че на тропиците като почне да вали в един определен час, значи цяла седмица ще завалява точно в този час и ще спира горе-долу по едно и също време. В началото на прехода ни тази нощ чухме гласове, а после видяхме и светлини. „Кастилета“, каза Антонио. И този невероятен тип ме хвана за ръка без да се поколебае, натика ме в джунглата, през която мъчително крачихме около два часа, и после отново излязохме на пътя. Крачехме или по-скоро подскачахме цяла нощ и голяма част от сутринта. Слънцето изсуши дрехите ни така, както си бяха върху нас. Вече трети ден дъждът ни мокреше и не бяхме хапвали нищо освен по една буца нерафинирана захар през първия ден. Антонио като че ли беше почти сигурен, че няма да срещнем злонамерени хора. Той вървеше безгрижно и от часове не долепваше ухо до земята. Пътят се виеше досами брега. Антонио откърши една пръчка. Изоставихме пътя и тръгнахме по влажния пясък. Антонио спря, за да огледа някаква широка около петдесет сантиметра следа от слегнат пясък, която излизаше от морето и стигаше до сухия плаж. Последвахме я и стигнахме до място, където браздата се разширяваше в кръг. Там Антонио заби пръчката. Когато я извади, по нея беше полепнала някаква жълта течност, прилична на жълтък от яйце. Помогнах му да изкопаем с ръце дупка в пясъка и скоро открихме яйца — може би триста или четиристотин, ще ви излъжа. Бяха яйца на морска костенурка. Те нямаха черупки, а само ципа. Антонио си свали ризата и я напълнихме цялата — взехме около стотина. Излязохме от плажната ивица и пресякохме пътя, за да навлезем отново в джунглата. На завет от чужди погледи започнахме да ядем — само жълтъците, ме предупреди Антонио. С едно движение на вълчите си зъби той разкъсваше ципата, оставяше белтъка да изтече и изсмукваше жълтъка — един за него, един за мен. Отвори така бая количество, като поглъщаше един и ми подаваше на мен следващия. Изтегнахме се, преяли до пръсване, като подложихме саката си за възглавници. Тогава Антонио рече:

— Manana tu sigues solo dos dias mas. De manana en adelante no hay policias. (От утре продължаваш сам още два дни. От утре нататък няма вече полиция.)

Преминахме последната гранична застава в десет вечерта. Познахме я по лая на кучетата и по обляната в светлина къщурка. Успяхме ловко да я заобиколим благодарение на Антонио. След което вървяхме цяла нощ, без да взимаме никакви предпазни мерки. Пътят не беше широк, по-скоро пътека, която явно беше често използвана, защото никъде не беше обрасла с трева. Имаше около петдесет сантиметра широчина и се виеше покрай джунглата, на два метра над нивото на плажа. На места се виждаха отпечатъци от следи на конски и магарешки подкови. Антонио седна върху големия корен на някакво дърво и ми показа с жест да сторя същото. Слънцето печеше яко. Според часовника ми беше единадесет, а според слънцето — пладне: забих в земята една клечка и тя не хвърли никаква сянка, значи беше пладне и аз преместих часовника си. Антонио извади от торбичката си листата от кока — бяха му останали седем. Даде четири на мен и задържа три. Аз го оставих за малко, потънах в храсталаците и се върнах със сто и петдесет тринидадски долара и шестдесет флорина, които му подадох. Той ме изгледа шашнат, попипа банкнотите, без да разбира как са се съхранили толкова новички и как така никога не са се измокряли, понеже не ме беше виждал да ги суша. Благодари ми с всички тези пари в ръка, помисли, помисли, пък взе само шест банкноти по пет флорина — значи тридесет, и ми върна останалото. Отказа да ги приеме обратно въпреки настояванията ми. В този момент нещо в него се промени. Преди беше решил, че ще се разделим на това място, но сега показа, че ще ме придружи още един ден. Обясни ми, че след това ще заобиколи и ще се върне обратно. Така да е, продължихме, след като нагълтахме по няколко жълтъка и с дълги мъчения, блъскайки повече от половин час два камъка един в друг над малко сух мъх, за да получим огън, запалихме една пура.

Бяхме вървели три часа, когато видяхме право срещу нас да се приближава човек на кон. Той носеше огромна сламена шапка, ботуши и нещо като кожена препаска вместо панталон, имаше зелена риза, избледняло, също зелено сако, прилично на военна куртка. Въоръжението му се състоеше от една красива карабина и огромен, втъкнат в колана му, револвер.

— Карамба! Антонио, hijo mio (сине мой)! — Антонио беше разпознал ездача отдалеч. Не ми беше казал нищо, но очевидно знаеше кой иде насреща. Онзи скочи от коня — висок загорял здравеняк, най-малкото четиридесетгодишен, и двамата се потупаха по раменете. По-късно открих, че навсякъде се поздравяват по този начин.