Анри Шариер - Пеперудата

Сключихме пазарлъка. Индара отиде лично да продаде цялото злато, с което разполагахме. Татко й доста се изненада, като видя, че досега не сме пипали подаръците му. Казал на дъщеря си: „Давах ви парчетата злато, за да се възползвате от тях. Те ви принадлежат и не бива да ме питате дали можете да ги продадете. Правете, каквото искате.“

В крайна сметка моят „тъст“ магьосникът не се оказа толкоз лош човек. Що се отнася до нея — като любовница, жена и приятелка тя нямаше равна на себе си. Никога не се карахме, защото се съгласяваше винаги с мен. Мусеше се съвсем мъничко само когато татуирах циците на сънародничките й.

Ето как станах съдържател на ресторант „Виктори“ на „Уотър стрийт“, на две крачки от пристанището на Джорджтаун. Главен готвач стана, разбира се, Кюик — на него това му харесваше, това си беше неговата професия. Едноръкия бе натоварен със задачата да набавя продуктите и да приготвя „Шоу Мейн“ — вид китайски спагети. Начинът им на приготвяне беше следният: добре смляното брашно се омесва и бърка с жълтъци. Сместа се обработва, без да се прибавя вода — това е дълъг и тежък процес. Тестото се бърка толкова трудно, че Едноръкия накрая започва да скача отгоре му, за да го омеси добре. След всички тези усилия накрая се получава леко и вкусно тесто, към което се добавя малко масло.

Ресторантът, чийто предишен собственик беше фалирал, сега бързо си създаде добро име. Подпомагана от една млада и красива индийка на име Дайа, Индара сервираше поръчките на многобройните клиенти, желаещи да опитат китайската кухня. Идваха и всички избягали каторжници. Онези от тях, които имаха пари, плащаха, останалите се хранеха гратис. „Щастлив си, ако можеш да нахраниш гладния“, обичаше да казва Кюик-Кюик.

В цялата работа имаше едно-единствено неудобство — келнерките бяха прекалено привлекателни. И двете излагаха циците си на показ, като ги прикриваха само с прозрачния воал на тънките си сарита. Отгоре на всичко робите им бяха цепнати от глезена чак до ханша. При определени движения показваха краката си чак до горната част на бедрото. Американските, английските, шведските, канадските и норвежките моряци се хранеха понякога по два пъти на ден, за да се порадват на гледката. Приятелите ми наричаха заведението „Ресторантът на воайорите“. Аз бях съдържателят. Всички ме наричаха „шефът“. Не бяхме монтирали каса — двете сервитьорки ми носеха парите и аз ги прибирах в джоба си. При нужда връщах ресто.

Отваряхме ресторанта в осем вечерта и работехме до пет-шест часа сутринта. Няма нужда да ви казвам, че около три през нощта при нас се стичаха всички квартални курви, които мъкнеха със себе си по някой клиент или сводника си, поръчваха пилета с къри или салати със зелен фасул и така празнуваха завършването на успешния работен ден. Много се харчеше бирата — най-вече английската, уискито, ромът от захарна тръстика. Местният ром беше много хубав и обикновено го смесваха със сода или кока-кола. Мястото се превърна в любимо свърталище на всички избягали французи, които започваха да гледат на мен като на арменски поп, съдия и довереник за цялата колония от каторжници и заточеници.

Това понякога водеше до неприятности. Един колекционер на пеперуди ми обясни как точно лови насекоми в джунглата. Изрязва макет на пеперуда от картон, залепя й крилца от вида, който преследва, и прикрепя примамката на пръчка, дълга около метър. Когато тръгне на лов, взима пръчката в дясната си ръка и я движи така, та отстрани да изглежда, сякаш макетът лети. Избира си местенца, където слънцето успява да пробие листака. Знае точно по кое време люпи всеки различен вид. Защото има някои насекоми, които живеят само по четиридесет и осем часа. И когато слънцето окъпе полянката с лъчите си, пеперудите се хвърлят към светлината и бързат да правят любов. Щом забележат примамката, те отдалеч се устремяват към нея. Ако макетът е на мъжка пеперуда, при него бързо долита друг мъжки екземпляр, готов да се сражава. В този момент ловецът ловко го хваща в мрежата, която държи в лявата си ръка. Торбичката му се затваря добре и той може да продължи да дебне нови жертви, без страх, че хванатите ще избягат.

Ако примамката е с женски крилца, пак долитат мъжки екземпляри — този път с цел да я чукат. Резултатът е същият. Най-красиви са нощните пеперуди, но те често се блъскат в разни препятствия и нараняват крилете си. Трудно може да се открие екземпляр със здрави криле. За да лови нощни пеперуди, приятелят ми се катери по високите дървета, опъва един бял чаршаф като екран и го осветява с бензинова лампа. Огромните нощни пеперуди, дълги по петнадесет-двадесет сантиметра, се залепват по чаршафа. И тогава на моя човек му остава само да ги стисне за гърлото и да ги удуши, без да наранява крилете им. Не бива да им се позволява да се борят, за да не им падне прашецът, защото това намалява тяхната стойност.