Анри Шариер - Пеперудата

Всички каторжници заедно с моите индуси отпразнуваха победата с домашна мастика. Цялото семейство на Индара стоя в залата по време на процеса и след като ме оправдаха, те се почувстваха горди, че имат за роднина подобен супермен. Защото не бяха вчерашни и се досещаха кой е залепил крилцата.

Случи се и това, което трябваше да се случи — наложи се да продадем ресторанта. Индара и Дайа бяха прекалено хубави, а леко загатнатият им стриптийз разгаряше кръвта на моряците по-силно, отколкото ако беше откровено разголване. Двечките забелязаха, че колкото повече тикат едва закритите си цици под носа на морячетата, толкова по-големи бакшиши получават. Затова често-често се навеждаха над масите и все не успяваха да намерят дребни за рестото. Изчисляваха точно колко време да излагат прелестите си на показ и щом усетеха, че на клиента аха-аха ще му изхвръкнат очите, гъвкаво се изправяха и питаха: „А какво става с моя бакшиш?“ В такива моменти горките им жертви проявяваха голяма щедрост и не знаеха къде да се дянат, пламнали от неутолена любовна жажда.

Един ден се случи това, което отдавна предвиждах. Някакъв риж и луничав дългуч не се задоволи с гледката на разголеното бедро. Щом мерна крайчеца на гащичките под цепката, той изстреля ръката си и здраво се вкопчи в моята явайка. Тя носеше в ръка кана с вода и естествено му я счупи върху главата. Падайки в безсъзнание, той свлече бикините й. Хвърлих се да го повдигна, но приятелите му помислиха, че именно аз съм го ударил, и преди да успея да мигна, нечий юмрук здравата ме тресна право в окото. Морякът боксьор може би си е мислел, че наистина защитава другаря си, а може би просто е искал да си отмъсти на съпруга на красивата индийка заради нейната непристъпност. Отде да знае човек? При всички положения резултатът беше, че мен ме цапнаха в окото. Онзи твърде бързо реши, че е победител в схватката, заподскача пред мен с вдигнат гард и подвикна:

— Хайде, момче, боксирай се!

Един ритник в съответните части и удар с глава в стил „Папийон“ пратиха боксьора на пода.

В схватката лека-полека се включиха всички. Едноръкия дотича на помощ от кухнята и взе да раздава наляво и надясно удари с точилката, с която правеше китайските си спагети. Кюик пристигна, въоръжен с двузъба вилица, и започна да муши из мелето. Бивш парижки мошеник, още помнещ кръчмите по „Рю дьо Лап“, използваше един стол вместо кривак. Само Индара се оттегли от битката — явно загубата на бикините й я бе лишила от боеспособност.

В крайна сметка петима от янките си изпросиха сериозни наранявания по главата, други получиха на различни части от тялото по две дупки от вилицата на Кюик. Черен като печка полицай застана на вратата, за да не допусне никой от нас да излезе. Слава богу, че беше там, защото малко след него пристигна джип на Военната полиция — бели гетри и готови да влязат в действие палки. Като видяха, че всичките им моряци са облени в кръв, те тръгнаха да нахлуват в заведението със сила — явно искаха да отмъстят за сънародниците си. Негрото обаче ти отблъсна, препречи им входа със своята палка и твърдо отсече:

— Полиция на Нейно величество.

Измъкнахме се от местопроизшествието едва след като пристигна английската полиция със затворническа кола. Закараха ни в участъка. Като изключим начерненото ми око, никой друг от нашите не беше наранен — как да ги убедим, че сме действали в условията на законна самозащита?

Осем дни по-късно ни изправиха пред съда и съдията повярва на нашите уверения. Освободиха всички ни без Кюик — той получи три месеца затвор заради нанесените с вилицата рани. Трудно беше да се даде разумно обяснение за многобройните дупки, с които бе осеял телата на противниците ни.

През следващите петнадесет дни в ресторанта избухнаха още шест свади. Почувствахме, че така повече не може. Моряците бяха решили, че историята съвсем не е приключена. Всяка вечер при нас нахлуваха все нови и нови мутри — върви разбери кой от тях е приятел и кой враг.

И накрая продадохме ресторанта — дори не на цената, на която го бяхме купили. Нали разбирате — новото му реноме не караше купувачите да се тълпят пред вратите ни.

— Какво ще правим сега, Едноръки?

— Ще почакаме Кюик да излезе от пандиза и ще си починем. Не можем да подхванем отново търговията, защото продадохме магарето и каручката и загубихме редовната си клиентела. Най-добре е нищо да не правим и да помързелуваме. По-нататък ще видим.

Кюик го освободиха. Каза, че са се отнасяли добре с него.