Анри Шариер - Пеперудата

— Единствената неприятност беше, че в килията ми имаше двама смъртни — обясни ни той.

Англичаните имали следния гнусен навик — четиридесет и пет дни преди екзекуцията предупреждавали осъдения, че ще го обесят на тази и тази дата, в толкова и толкова часа и че кралицата е отказала да го помилва.

— Представете си — разказа ни Кюик, — всяка божа сутрин осъдените си крещяха един на друг: „Един ден по-малко, Джони, остават ни още само толкова и толкова дни!“ И после се ругаеха и обиждаха до обяд.

Като изключим тези неудобства, Кюик беше прекарал спокойно и удобно.

Паскал Фоско дойде от бокситовите мини. Преди това беше участвал във въоръжения обир на Марсилската поща. Съучастникът му беше гилотиниран. Никой от нас не можеше да се сравнява с Паскал. Той имаше златни ръце. Печелеше само по четири долара на ден, но винаги намираше начин да помага на един-двама изпаднали каторжници.

Мините, от които извличаха алуминий, се намираха доста далеч, направо в джунглата. Около лагера се беше оформило малко селище. В него живееха работниците и инженерите. В пристанището винаги чакаха кораби, за да бъдат натоварени с ценната руда. И тогава ми хрумна следната идея — защо да не заминем за онази загубена пустош и да спретнем там едно кабаре? Нощем миньорите сто на сто умират от скука.

— Така си е — потвърди Фоско. — Не е тъпкано с развлечения. Просто няма какво да правим.

И ето че няколко дни по-късно четиримата с Индара, Кюик и Едноръкия се натоварихме на един сал, който ни закара по реката до мина „Маккензи“.

Лагерът на инженерите, големите клечки и специалистите беше чистичък, прегледен, къщурките — удобни, снабдени с метални мрежи против комари. Селото на общите работници изглеждаше отблъскващо. Не се виждаше нито една къща от тухли, камък или цимент — докъдето ти очи видят, само колиби от кал и бамбук, покрити с листа от бананови дървета или в най-добрия случай с ламарина. Четирите отвратителни бар ресторанта бъкаха от хора. Моряците се сбиваха, за да се докопат до някоя топла бира. Хладилникът беше непознато благо.

Паскал се оказа прав — можехме да извадим хляб в тази пустош. В крайна сметка аз бях беглец по душа и бягството продължаваше. Авантюрата течеше. Не можех да се установя и да заживея нормално като останалите си приятели. Не ми беше интересно да работя, само и само за да припечелвам прехраната си.

Всеки дъжд тук превръщаше улиците в море от локви и кал. Избрах място малко далеч от центъра, но затова пък нависоко. Така дори когато валеше, щях да съм сигурен, че реките мътна вода няма да наводнят замислената от мен постройка.

За десет дни с помощта на няколко негри дърводелци от мината построих правоъгълно помещение, дълго двадесет и широко осем метра. Вътре имаше място за тридесет маси за по четирима — значи сто и двадесет човека можеха да се разположат удобно. Сковахме също естрада, по която да минават „артистите“, и бар с дузина високи столчета пред него. До кабарето вдигнахме друга постройка с осем стаи, в които можеха да живеят шестнадесет души.

Когато слязох обратно в Джорджтаун, за да купя материали, маси, столове и прочие, наех четири пищни негърки за сервитьорки. Дайа от предишния ресторант реши да дойде също с нас. Наех пиано и още един чернушко, който да свири на него. Оставаше да изработя спектакъла.

С много мъки и увещания успях да прилъжа две явайки, една португалка, една китайка и две бели брюнетки да зарежат проституцията и да прегърнат кариерата на стриптийзьорки. Купих от вехтошаря старо червено перде, с което щях да откривам и закривам програмата.

Някакъв китайски риболовец се нави да извози всичкия този народ с лодката си. А един търговец на алкохолни напитки ме снабди с каквато ти душа иска, и то на кредит. Имаше ми доверие човекът, разбрахме се да му изплащам напитките с вноски на всеки тридесет дни. По-нататък щеше да продължи да ми доставя необходимото. Стар грамофон и купчина изхабени плочи щяха да осигуряват музикалния фон в паузите, когато пианистът не измъчваше пианото. У един индус, прибрал боклука след някакъв пътуващ театър, напазарувах рокли, фусти, дантелени чорапи, жартиери и ярки сутиени — всички доста запазени. Това щеше да е гардеробът на бъдещите ми „артистки“.

Кюик-Кюик купи дървените мебели и постелките, а Индара — чашите и останалата необходима за един бар посуда. Както вече ви казах, аз осигурих напитките и творческата част. Доста усилия ни бяха нужни, за да свършим всичко в рамките на седмица. Най-накрая успяхме да натоварим покупките и себе си в лодката на китаеца.