Анри Шариер - Пеперудата

Същата сцена се повтори и в следващата, и в по-следващата къща. Така до четири следобед. Нищо не разбирах. От последната къща излезе облечен в бяло човек. Накара го да се изправи, хвана го под ръка и го заведе у тях. Там той престоя повече от четвърт час и излезе, съпровождан от същия господин, който на раздяла го целуна по челото, или по-точно по белите коси. Поехме обратно към къщи. Аз натисках педалите с все сила, защото минаваше четири и половина следобед и ми се щеше да се прибера по-скоро.

Пристигнахме у нас, преди да се е стъмнило. Моята хубава индийка Индара първо се погрижи за баща си, а после ме прегърна, нацелува ме и ме повлече към душа, за да се изкъпя. Беше ми приготвила чисто и свежо бельо. Умит, избръснат и преоблечен, най-после седнах на масата. Както обикновено, тя шеташе около мен. Умирах от желание да я разпитам за някои неща, но тя се въртеше напред-назад и се правеше на много заета, за да не ми позволи да й задавам въпроси. Изгарях от любопитство. Но знаех, че човек никога не бива да насилва китайците и индусите да проговорят, преди те самите да са решили. Трябва да умееш да изчакваш. Ако те мислят достоен за доверието им, в крайна сметка ще ти разкрият всичко. Точно така стана и с Индара.

Легнахме си и дълго се любихме. След като се насити, тя облегна горещата си буза на голото ми рамо и заговори, без да ме погледне:

— Знаеш ли, скъпи, когато татко отива за злато, той всъщност не върши нищо нередно — даже напротив. Вика духовете и ги кара да благословят дома, пред който търкулва камъка си. В знак на благодарност обитателите му се отплащат с нещо златно. Това е много стар обичай от Ява.

Ето какво ми разказа моята принцеса. Но един ден нейна приятелка ме заговори на пазара. Точно тази сутрин бях отишъл да търгувам сам — нито тя, нито китайците бяха пристигнали. Та въпросната хубавица, също от Ява, ми представи нещата в съвсем друга светлина:

— Защо ти е да работиш, след като живееш с дъщерята на магьосника? Не я ли е срам да те кара да ставаш толкова рано дори когато вали? Баща й печели толкова злато, че можеш да живееш, без да работиш. Явно не те обича достатъчно, иначе нямаше да ти позволява да не си доспиваш.

— А какво точно прави баща й? Обясни ми, че аз нищо не знам.

— Той е явайски магьосник. Ако рече, може да ти направи черна магия и да те умори — тебе или някой от семейството ти. Единственият начин да избегнеш проклятието, е да му дадеш достатъчно злато, за да търкулне камъка си в обратна посока и вместо злите духове да повика силите на здравето и живота за теб и близките ти, които живеят в същата къща.

— А бе не е съвсем същото като това, което Индара ми разказа.

Обещах си да проверя коя от двете говори истината. Няколко дни по-късно се разхождах с белобрадия си „тъст“ около един от притоците на Демерара, който минава през Пенитънс Ривърс. Реакцията на индусите риболовци ми разкри отговора на въпроса. Всеки от тях тикваше в ръцете на магьосника по някоя рибка и бързаше да се отдалечи на безопасно разстояние. Ясно. Вече нямаше нужда да питам никого за нищо.

Що се отнася до мен, тъстът магьосник не ми пречеше. Говореше само хинди и си въобразяваше, че го разбирам поне малко. Аз никога не схващах какво бръщолеви. Това положение си имаше и добри страни: не можехме да се скараме. Все пак най-накрая той ми намери по-лека работа — започнах да татуирам челата на девойките между тринадесет и петнадесетгодишна възраст. Понякога старецът разголваше гърдите им и аз рисувах по тях цветя и листенца в зелено, розово и синьо, като оставях зърното да изскочи като тичинка от татуировката. Това е болезнена операция и затова само най-смелите се решаваха да ме накарат да татуирам в патешко жълто тъмните кръгове на циците им, а понякога, но много рядко — и самите зърна.

Отпред пред вратата той курдиса табела, надписана на хинди. Сигурно беше нещо от рода на „Татуировач-декоратор — изгодни цени — гарантирано качество“. Плащаха ми добре, така че удоволствието беше двойно — печелех пари и можех да се наслаждавам на красивите гърди на явайските девойки.

Кюик-Кюик откри, че близо до пристанището се продава един ресторант. Дойде, горд от себе си, да ми съобщи новината и веднага предложи да го купим. Не струваше майка си и баща си, а само осемстотин долара. Ако продадях златото на магьосника и вземех спестеното от търговията, парите щяха да стигнат. Отидох да огледам мястото. Намираше се на глуха уличка, но затова пък много близо до пристанището. Винаги имаше хора наоколо. Салонът беше голям, застлан с черни и бели плочи. Осем маси отляво, осем отдясно, а по средата кръгла маса, върху която можехме да изваждаме на показ ордьоврите и плодовете. Кухнята бе просторна и светла, оборудвана с две големи фурни и две внушителни печки.