Анри Шариер - Пеперудата

В трапезарията, точно пред прозореца се мъдреше плетено от тръстика кресло — подарък от индусите! А в една стъклена чаша върху масата Кюик бе подредил букет свежи цветя.

За първи път имах собствен дом — скромен, но приветлив. Светлата и чиста обстановка, която ме заобикаляше и която бяхме постигнали след три месеца труд, ми вдъхна самоувереност и смелост да гледам в бъдещето.

Утре е неделя, пазарът не работи, значи разполагаме с цял свободен ден. И тримата единодушно решихме да поканим на обяд Гиту, приятелите му, индийките и техните братя. Почетен гост на масата щеше да бъде китаецът, подарил на Кюик и Едноръкия магарето с каручката. Пак от него те бяха получили онзи заем от двеста долара, благодарение на който завъртяхме търговийката си. В чинията си той щеше да открие плик с двеста долара и благодарствено писмо, написано на китайски.

След прасето, което направо обожаваше, Кюик държеше най-много на мен. Непрекъснато ми засвидетелстваше вниманието си — осигуряваше ми най-хубавите дрехи, често се прибираше с по някоя риза, вратовръзка или панталон за мен. Купуваше ги от собствената си надница. Иначе не пушеше и не пиеше — единственият му порок беше хазартът. Мечтаеше само за едно — да събере достатъчно пари, за да иде в казиното на Китайския клуб.

Лесно продавахме закупената в селата стока. Вече говорех английски достатъчно добре, за да мога да се пазаря. Всеки ден печелехме по двадесет и пет — тридесет и пет долара, които си поделяхме поравно. Не беше много, но се радвахме, че толкова бързо сме намерили начин да печелим прехраната си. Не ходех с тях всеки път до селата, макар че обикновено успявах да издействам най-ниските цени от производителите. На пазара обаче продавах винаги аз. Много от американските и английските моряци, които слизаха на сушата, за да пазаруват, ме познаваха. Пазаряхме се кротко, без да влагаме много жар. Имаше един як американец от италиански произход — отговаряше за снабдяването на офицерския стол. Винаги разговаряше с мен на италиански. Беше щастлив, че му разбирам, и спореше за цените само и само за да говори на майчиния си език. Накрая винаги даваше толкова пари, колкото му бях поискал в началото.

В осем и половина-девет сутринта вече си бяхме вкъщи. Хапвахме и после Кюик и Едноръкия си лягаха да подремнат. Аз ходех на гости на Гиту или пък съседите идваха да ме посетят. Къщата не искаше много грижи — нуждаеше се само от помитане, изпиране на бельото, оправяне на леглата… Двете сестри се справяха лесно с тази работа само срещу два долара дневно. Можех с пълни гърди да се радвам на свободата си и на съзнанието, че живея без страх за утрешния ден.

Най-често срещаното превозно средство в този град е велосипедът. Затова си купих колело и вече можех да ходя спокойно където си поискам. Местността беше равнинна и човек лесно преодоляваше и по-големи разстояния. Моят велосипед имаше два багажника — един отпред и един отзад. Можех както повечето местни хора да превозвам двама пътници.

Най-малко два пъти седмично разхождах по един-два часа моите индийски приятелки. Това страшно им се харесваше и аз започнах да подразбирам, че по-младата от тях е на път да се влюби в мен.

Вчера дойде да ни посети баща й, когото никога досега не бях виждал. Не живееше далеч, но не ни идваше на гости. Познавах само братята на момичетата. Оказа се висок старец с дълга снежнобяла брада. Косите му също сребрееха. Под тях се откриваше умно и благородно чело. Говореше само хинди и дъщеря му превеждаше. Покани ме у тях. Дотам се стигало лесно с велосипед, обясни ми той с помощта на малката принцеса, както мислено наричах дъщеря му. Обещах скоро да му върна визитата.

Хапнахме малко сладкиши, пихме чай и той си тръгна. Забелязах, че преди да си отиде, внимателно огледа всички подробности в къщата. Малката принцеса изглеждаше щастлива, че баща й е останал доволен от посещението си.

Бях на тридесет и шест години, в добро здраве, чувствах се все още млад и за щастие всички останали ме възприемаха като млад човек. Приятелите ми твърдяха, че не могат да ми дадат повече от тридесет години. От своя страна деветнадесетгодишната девойка носеше цялата красота на своята раса и гледаше на света спокойно и с фатализъм. Аз също мислех, че небето проявява твърде голяма благосклонност към мен, като ми дарява любовта на прекрасното момиче.

Когато излизахме тримата, тя винаги се качваше отпред и сядаше на багажника с изправен гръб. За да натискам докрай педалите, аз трябваше да се навеждам напред и така лицето ми се оказваше много близо до нейното. Тя отмяташе глава назад и аз свободно се възхищавах на изящните й гърди, по-красиви под тънкия плат, който ги покриваше, отколкото ако бяха съвсем разголени. Големите й черни очи проблясваха при нашите докосвания, червените й устни се открехваха в желанието да бъдат целунати. Виждах как проблясват възхитителните й бели зъби. Някои думи произнасяше по особен начин — така че крайчецът на розовото й езиче се показваше между полуотворените устни. Тази гледка сигурно бе в състояние да влуди и най-заклетия въздържател от всички светци на католическата църква.