Анри Шариер - Пеперудата

— А аз произвеждам кукли и велосипедни дръжки от каучук — заразправя друг сънародник. — За жалост, ако детенцето забрави куклата си под слънцето на двора, тя се разтапя и обезформява. И ако се опитам за втори път да мина със стоката си по същата улица, се вдига шум до Бога. От един месец насам не смея да стъпвам в половината Джорджтаун по светло. Същото е и с велосипедите. Ако го оставиш на слънце, после ръцете ти залепват за дръжките.

— Аз произвеждам бастуни и украсявам дръжките им с негърски глави, направени също от каучук. Казвам на моряците, че едва съм оцелял и сега съм инвалид. Осем от десет души се хващат на въдицата и купуват.

Разказите им ме забавляваха, но в същото време ме убеждаваха колко трудно е да си изкарваш хляба тук.

Някой включи радиото — чухме обръщение на Дьо Гол. Всички слушаха притихнали този френски глас, който идваше до нас от Англия, за да окуражи сънародниците ни в колониите и Америките. Речта беше патетична, никой не смееше да шукне. Внезапно един от нашите, който доста се беше почерпил, скочи и извика:

— По дяволите, момчета! Ето това се казва чудо! Внезапно научих английски и сега разбирам всичко, което Чърчил говори.

Всички избухнахме в смях и никой не си направи труда да посочи на нашия лингвист грешката му.

Да, налагаше се за първи път да се погрижа сам за себе си. А доколкото можех да схвана от разказите на останалите, това нямаше да е лесно. Тревогите ми не бяха без основание. От 1930 до 1942 година напълно бях загубил чувството си за отговорност и умението да се справям сам с прехраната. Ако човек е бил толкова дълго в затвора, без да се грижи за хляба, за покрива над главата си, за ризата на гърба си; ако човек толкова дълго е бил управляван, командван, потискан; ако е привикнал да не прави нищо по своя воля, а да изпълнява чужди заповеди, и внезапно се озове насред големия град, където тепърва трябва да учи как се ходи по тротоара, без да блъска хората, как да пресича улица, без колите да го прегазят, как да поръчва пиене и храна в ресторант — този човек просто трябва да се научи отново да живее. Забелязвах например, че понякога изваждам най-неочаквани реакции. Седях си насред кръчмата в компанията на избягали престъпници и заточеници, слушах внимателно разказите им, в които се омесваха английски и испански изрази, и ми се прииска да ида до клозета. Е, няма да ми повярвате, но в една частица от секундата потърсих с очи надзирателя, за да поискам разрешение да се изпикая. Колкото и да беше кратък този миг, на мен ми стана забавно и приятно да осъзная, че вече нямам нужда от специално позволение, когато ми се ходи по нужда.

В киното също имах подобно изживяване. Докато разпоредителката търсеше къде да ни настани, на мен ми се прииска да й кажа: „Не се притеснявайте заради мен, моля ви. Аз съм просто каторжник, не си струва да си давате толкова труд.“ Докато вървяхме от киното към бара, на няколко пъти се обърнах назад. Гиту, който познаваше тези симптоми, ми каза:

— Защо поглеждаш толкова често назад? Внимаваш да не би да те следи някой копой? Тук копои няма, стари ми Папийон. Те останаха в каторгата.

Според образния език на хората от моята среда, трябваше да се отърся от каторжническата си риза. И не само това. Униформата бе просто символ. Трябваше да изтръгна оковите от душата си, да изтрия от съзнанието си отпечатъка на позора.

Двойка черни полицаи, облечени безупречно, влязоха в кръчмата. Тръгнаха от маса на маса, като искаха документите за самоличност. Щом стигнаха при нас, по-главният от двамата внимателно заоглежда лицата на всички. Откри само един непознат и това бях аз.

— Моля, документите ви, господине.

Подадох му ги, той им хвърли бегъл поглед, върна ми ги и добави:

— Извинете, но не ви познавам. Добре дошъл в Джорджтаун.

След което полицаите си тръгнаха.

— Тия ростбифи са чудесни — изкоментира зад гърба им Савоярдеца Пол. — Единствените чужденци, които им вдъхват сто процента доверие, са избягалите каторжници. Ако успееш да докажеш на английските власти, че си избягал от каторгата, веднага получаваш свобода.

Макар че се върнахме у дома много късно, в седем сутринта бях на входа на пристанището. След по-малко от половин час пристигнаха Кюик-Кюик и Едноръкия. Зад тях магарето теглеше количката, натоварена с пресни, току-що брани, зеленчуци, яйца и пилета. Запитах ги къде е землякът, който им помага. Кюик-Кюик отвърна:

— Той достатъчно ни помогна вчера. Вече не се нуждаем от никого.