Анри Шариер - Пеперудата

— Внимавай да не сгафиш. Тези девойки са напълно почтени. Недей да мислиш, че можеш да си позволяваш волности, само защото гърдите им прозират под тънките рокли. Тук така си се обличат. Аз съм твърде стар. Но Жюло и Пти Луи рекоха да си опитат късмета, когато пристигнахме тук, и бързо им отрязаха квитанциите. А момичетата дълго време не стъпиха у нас.

Двете индийки бяха изключително хубави. Татуираните в средата на челото точки им придаваха екзотичен вид. Заговориха ни мило и малкото английски думи, които знаех, ми помогнаха да разбера, че ни приветстват с добре дошли в Джорджтаун.

Тази нощ двамата с Гиту отидохме до центъра на града. Попаднах в обстановка, твърде различна от тази, с която бях свикнал в Париж. Градът гъмжеше от хора. Бели, чернокожи, индуси, китайци, войници и моряци в униформи, цивилни. Огромен брой барове, ресторанти, кабарета и кръчми хвърляха светлините си и на улицата, където човек можеше да вижда като посред бял ден.

За първи път през живота си гледах говорящ, а на всичко отгоре и цветен филм. Все още замаян от новото изживяване, се оставих на Гиту да ме замъкне в някакъв огромен бар. В единия край на помещението се бяха разположили двадесетина французи. Всички пиеха „Куба либре“ (алкохол и кока-кола).

До един бяха избягали от каторгата закоравели престъпници. Някои бяха успели да се чупят едва след изтичането на наказанието им, докато карали така наречения дублаж. Затънали в мизерия, безработни, гледани накриво от французите и от местните жители, те предпочели да поемат към някоя друга страна, където се надявали, че ще се устроят по-добре. Но и тук било тежко, разказваха ми те.

— Сека дърва в джунглата и получавам надница от два и петдесет. Ратай съм у Джон Фернандес. Всеки месец слизам да прекарам една седмица в Джорджтаун. Направо съм отчаян.

— А ти?

— Правя колекции от пеперуди. Ходя да ги ловя в джунглата и когато събера достатъчно различни видове, подреждам ги в кутия, закрепвам отгоре едно стъкло и продавам колекцията.

Други се бъхтеха като носачи на пристанището. Всички имаха работа, но печелеха колкото да не умрат от глад. „Тежко е, но сме свободни — казваха те. — Хубаво е да си свободен.“

Тази вечер бе дошъл да ги посети един от заточениците — Фосар. Плати пиенето на всички ни. Намирал се на борда на канадски кораб, превозващ боксит, който бил торпилиран при устието на река Демерара. Получил застраховка — бил сред малкото оцелели. По-голямата част от екипажа се издавили. Той извадил късмет, защото успял да се покатери на една от спасителните лодки. Разправи, че немската подводница изплувала на повърхността и фрицовете разговаряли с корабокрушенците. Немецът запитал колко кораба, натоварени с боксит, чакат на пристанището. Моряците казали, че не знаят. Тогава онзи, дето ги разпитвал, се разсмял и рекъл: „Аз вчера бях на кино в Джорджтаун. Ето вижте ми входния билет.“ После разгърнал сакото си и казал: „Костюмът ми също е купен в Джорджтаун.“ Неверниците се развикаха, че това са бабини деветини, но Фосар настояваше на своето и сигурно казваше истината. Подводничарите дори ги предупредили, че ще бъдат спасени от този и този кораб. Така и станало.

Всеки разказваше по нещо. Ние с Гиту седяхме до един стар парижанин, работил навремето в района около Халите. „Пти Луи от Рю де Ломбар“, представи ни се той.

— А аз, стари ми Папийон, бях намислил чудесна далавера, за да живея, без да се трепя. Щом във вестника се появеше името на някой французин под рубриката „Загинал за краля или за кралицата“, не се чудех и маех, ами отивах при майстора на надгробни камъни и го карах да ме снима пред някой гроб, върху който предварително изписвах името на кораба, датата на торпилирането му и името на загиналия французин. После тръгвах по богаташките вили на тукашните англичани и им казвах, че трябва да дадат своята лепта, за да може да построим достоен паметник на французина, дал живота си в името на Англия. И така до миналата седмица, когато някакъв тъп бретонец, обявен за загинал, се появи тук ни лук ял, ни лук мирисал. След което мръсникът му с мръсник посетил някои от добродетелните женици, от които току-що бях събрал по пет долара за гроба му, и им обяснил, че е жив и здрав и че никога не е поръчвал паметник. Сега трябва да си търся друг начин за препитание. Много съм стар вече, за да започвам тепърва да работя.

Коктейлите повишаваха градуса и всеки разказваше на висок глас най-невероятни истории, убеден, че никой в кръчмата освен нас не разбира френски.