Анри Шариер - Пеперудата

— Ама това ти ли си, Папи?

— Не е възможно! — възкликна най-възрастният от тях с чисто бели коси. — Влизай. Това е моят дом. Китайците с тебе ли са?

— Да.

— Влизайте и добре дошли.

Старият каторжник се наричаше Гиту Огюст, или само Гиту. Чист марсилец, пристигнал в каторгата заедно с мен на кораба „Ла Мартиниер“ преди девет години. Разказа ми, че е правил един неуспешен опит за бягство, после излежал докрай присъдата си и се чупил преди три години като освободен каторжник. Другите двама — Пти Луи от Арл и Жюло от Тулуза, също бяха излежали докрай присъдите си, но трябвало да стоят във Френска Гвиана още толкова години, колкото е било наказанието им — съответно десет и петнадесет.

Този вид наказание се нарича дублаж.

Къщата имаше четири помещения — две стаи, кухня с трапезария и ателие. Сънародниците ни се занимаваха с производство на галоши от един вид естествен каучук, събиран в джунглата, който се обработва с гореща вода и е лесен за моделиране. Единственият му недостатък е, че се разтапя от силното слънце, понеже не е вулканизиран. За да се справят с това, майсторите наслагваха платно между различните слоеве каучук.

Гиту ни посрещна изключително сърдечно, с благородството, което придобива всеки изстрадал човек. Подреди едната стая за нас тримата и без колебание ни прие като част от домакинството си. Възникна само един проблем — прасето на Кюик, но Кюик се закле, че то нямало да цапа и щяло да ходи по нужда навън.

— Добре де, ще видим. Нека засега да остане — смили се Гиту.

Постлахме трите легла направо на земята, като използвахме войнишки одеяла.

Поседнахме шестимата пред вратата, запалихме цигари и аз разказах на Гиту всичките си приключения от девет години насам. Той и двамата му приятели слушаха най-внимателно и искрено се вживяваха, защото моите авантюри им припомняха техния собствен опит. Двама от тях познаваха Силвен и горчиво оплакаха страшната му смърт. Хора от всички възможни раси минаваха покрай нас. От време на време в ателието влизаше по някой да купи галоши или метла — Гиту и приятелите му произвеждаха също и метли, за да си докарват по някоя друга пара. От тях научих, че в Джорджтаун има тридесетина бегълци от Гвиана — каторжници и заточеници. Срещали се вечер в един бар в центъра и заедно се черпели с ром и бира. Всички работели, за да се издържат, а повечето от тях спазвали добро поведение, каза Жюло.

Докато си почивахме на сянка пред прага на къщурката, мина някакъв китаец и Кюик го повика. Без да ми каже и една дума, двамата с Едноръкия станаха и тръгнаха с него. Сигурно нямаха намерение да ходят надалеч, защото взеха и прасето. Два часа по-късно Кюик се върна с теглена от магаре каручка. Много горд, той курдиса бричката и каза нещо на китайски. Магарето като че ли го разбра. В каручката бяха натоварени три сглобяеми железни кревата, три дюшека, възглавници и три куфара. Куфарът, който връчи на мен, беше пълен с ризи, гащи, фланелки, два чифта обувки, вратовръзки и прочее.

— Къде намери всичко това, Кюик?

— Едни мои сънародници ми ги дадоха. Ако искаш, утре ще им идем на гости.

— Дадено.

Мислехме, че Кюик ще иде да върне магарето и каручката, но той нямаше такива намерения. Разпрегна четириногото и го върза на двора.

— Подариха ми също каруцата и магарето. Казаха ми, че с тях лесно ще мога да си печеля хляба. Утре заран един земляк ще дойде да ми покаже какво да правя.

— Браво бе, твоите китайци бързо се справят.

Гиту се съгласи да остави на първо време каруцата и магарето в двора си. Нашият първи свободен ден протече чудесно. Вечерта шестимата се разположихме около работната маса в ателието и хапнахме вкусна зеленчукова супа и по една добра порция спагети.

— Ще се редуваме за чистенето и миенето на чиниите — предложи Гиту.

Тази обща вечеря беше нещо като символ за първото ни встъпване в изпълнена с топлота малка човешка общност. Усещането, че сме подкрепени при първите си стъпки в свободния живот, ни вдъхваше сигурност. Кюик, Едноръкия и аз бяхме истински и напълно щастливи. Имахме покрив над главата си, легло, щедри и благородни приятели, готови да ни помагат въпреки бедността си. За какво повече да мечтаем?

— Какво смяташ да правиш тази вечер, Папийон? — запита ме Гиту. — Искаш ли да идем до центъра, в бара на бегълците?

— Бих предпочел да остана тук. Ти иди, ако имаш желание. Недей да се съобразяваш с мен.

— Да, ще ида, защото трябва да се срещна с един човек.